AC-41Assassin’s Creed IV – шестата основна игра от франчайза, е всичко, но не и типичният Assassin’s Creed. Всъщност каква е концепцията на игрите на теория и каква – на практика? На теория е историческо фикционално екшън-адвенчър стелт приключение с леки елементи на RPG. На практика беше игра, която ни даваше интересни уроци по история и ни позволяваше да намушкваме известни личности със скритите си остриета (hidden blade). Серията ни вкара в свят на интриги и заплетена история, в нея ние бяхме крайъгълните камъни, около които всичко това се разплиташе и сякаш правехме света малко по-добър. В това число и елиминирайки разни важни исторически персони, което винаги е плюс.

Когато през 2009 г. заглавията започнаха да стават ежегодни, всички знаеха, че ще се стигне дотук – изчерпана и изстискана, поредицата стана огледало на това, с което започна. Altaïr – първият исторически протагонист, беше аватар на честта и правосъдието, Ezio ни показа горчилката на отмъщението и важността на истината, американецът Connor убиваше за свобода и равенство. И ето, че стигнахме до неизбежния Edward Kenway – героят в Black Flag, който се бори за пари, жени и ром. Играта е отроче на огромни заглавия в гейминга – последно изцеждане на енджин и геймплей, последното измъкване преди (надявам се) големия рестарт. Много подобен франчайз беше Tomb Raider и само можем да се надяваме следващата игра от Assassin’s Creed серията да бъде от ранга на последното заглавие за Lara Croft.

Спойлери за неигралите предните части от поредицата:

В новия продукт на Ubisoft борбата за власт над света се води като игра в играта, защото всъщност заставаме в ролята на служител на Abstergo Entertainment и разработваме Assassin’s Creed IV: Black Flag. Gameception-а тук е достигнал нови висоти – досега всичко в наратива беше сериозно проучване, сега вече ние творим света. Историята извън Анимуса е доста по-разбираема и проста от предишните. “Героят” няма главно “Г”, а е безименен работник при гореспоменатите Abstergo Entertainment, виртуалният вариант на Ubisoft, които разработват заглавие за пирати. Това е само на пръв поглед обаче. С развиването на историята откриваме, че нещата не са такива, каквито са, и тук вече кредото на асасините важи с пълна сила:

Nothing is true. Everything is Permitted.

AC4BFSP-2013-11-23-16-07-44-99 (Copy)
Gameception-а в Assassin’s Creed IV: Black Flag е достигнал нови висоти

В “реалната” част от Black Flag хакваме компютри и камери с помощта на един IT техник. По този начин разбираме подробности за развръзката на предишното заглавие от поредицата, за тайните на компанията и… Е, няма да ви развалям изненадите все пак. Единствената механика тук е препрограмирането, което забавно само в началото, се повтаря достатъчно малко пъти, за да не стане отегчително. Вече няма да обикаляме и да free-run-ваме като Дезмънд Майлс, просто ще си обикаляме тихо с таблетче в ръка и във First Person перспектива.

Сядаме пред Анимуса и всичко започва с корабокрушение и туториъл. Няколкочасово обучение, по време на което Едуард бива въвлечен в интригите между асасини и тамплиери доста бързо, но до самия край остава по-скоро странична фигура в конфликта. Вече не управляваме лидер, ключова фигура в задкулисната човешка история, а алчен алкохолик-пират. И това има своя чар, за да съм честен. В предишните игри маскираха ламтежа за пари и власт с каузи, докато тук всичко е открито. Кенуей наистина просто иска да забогатее и да живее свободен, “демократичен” живот.

С цялата история е така – някак ѝ липсва грандиозността на предишните – не се бориш за да спасиш човечеството. Освен, че всъщност го правиш и между другото изкарваш по някой реал (паричната единица в играта). Мотивацията да се трудиш против заробване на човечеството до края на играта остава на заден план, въпреки че е основна опорна точка на сюжета. Едуард открива любовта си към асасинското дело доста късно и дори тогава помага без желание. Героите са слаби, също както е и историята. Някои от тях са добре написани, други – банални, но никой не ти показва, че това, което вършиш, наистина има смисъл. Единственият персонаж, който наистина ми остави трайно впечатление, е James Kidd, но след известно време сюжетът банализира и него. Blackbeard също има един добър монолог, но това е. Някак рециклирани ми идват и историята, и компанията на Едуард – обрати, приятели, врагове, които печелиш и губиш без реална привързаност към тях. Не присъства нищо ново, което да покаже, че франчайзът беше такъв, както в началото си – бехемот в гейминга.