Локациите в Dark Souls II са една идея по-хаотични от предната игра. Първата част беше доста подредена като свят, тук нещата са доста разхвърляни, но пък за сметка на това компенсират с количество. Местностите, с които ще се сблъскат играчите, варират от китни полянки с дървета до последния шибан кръг на Ада, където има постройки, потопени в лава. Има замъци, има крепости, бастилии, вятърни мелници, езера, излязли сякаш от Толкинова приказка – изобщо красота. Като критика мога да спомена, че светът в играта не оставя впечатление за цялост – по-скоро локациите напомнят кръпки, съшити една към друга. Въпреки огромното пространство за изследване, тук липсва хомогенността на света от първата игра и естественото преливане от местност в местност.
Моята лична най-голяма критика за Dark Souls II се състои във въображението, вложено в създаването на босове. Като цяло играта има огромно разнообразие от врази за убиване, тук никой не се е съмнявал, че ще има три типа гадове на кръст – всяка една местност гъмжи от нови и нови разнообразни предизвикателства, които вече знаят нови номера (например Turtle Knight, който може да бъде видян в едно от първите геймплейни видеа как пада назад и смачква играча). Босовете обаче, които вече се срещат една идея по-често, са могли да бъдат мислени малко повече. Тук не става въпрос за дизайн, който винаги е перфектен, а за цялостна концепция. Просто на десетия път, когато босът ми се оказа рицар с желязо в едната ръка и копие в другата, започнах да въздишам по старата игра, където Gaping Dragon, Quelaag, Capra Demon, Centipede Demon, Sif и компания допринасяха за невероятното атмосферно разнообразие и чувство за завършеност на дадена местност. Естествено, и при босовете има добри хрумвания тук-таме, но е могло и повече.
Процесът продължава да бъде влизане, заучаване на ходовете на боса и последвало изготвяне на тактика. Бойната система е същата като от предното заглавие, като тактиката „удари ме по щита, аз ще ти мина отзад“ продължава да работи с пълна сила. Както винаги оръжията и останалата екипировка се сменят за определени ситуации – моят краен герой беше магьосник с цял кашон магии, който като второ оръжие носеше огромен меч, голям колкото него. Разнообразието от оръжия, щитове и брони е изключително впечатляващо, като детайлът вложен в тяхното изготвяне заслужава поклон – всеки един предмет идва с поне ред своя собствена история. Този път уникалните оръжия, идващи от души на босове, се правят доста по-лесно – просто играчът разменя душата и малко количество души за самото оръжие. Слотовете за пръстени са увеличени от два на четири в Dark Souls II, като тяхното разнообразие също е повишено. Не давам конкретни примери поради простата причина, че се опитвам да бъда възможно най-минималистичен и не искам да развалям удоволствието на неигралите.
From Software отново са създали една атмосферично-меланхолична приказка, която изглежда и звучи добре. Въпреки не особено красивите текстури и цялостно графично изпълнение (версиите, които имах възможност да тествам бяха за Xbox 360 и PS3), тук играта безапелационно компенсира с атмосфера, гледки в далечината и усещане за детайл. Имало е моменти, в които съм седял на ръба на някоя скала, гледал съм морето/небето/каквото-има-там-в-далечината и не съм искал да тръгвам за някъде, просто защото искам да остана, да слушам музиката и да зяпам. Техническите проблеми от предната игра са отстранени, като играта си държи стабилни 30 фрейма и не мърда от там. Към музиката мога да се отнеса само и единствено с грандиозни суперлативи, като единствената критика е, че при някои босове ми липсва усещането за упадък и деградация, свършек на света, предизвикано от аудиото, което съществуваше в първата игра (справка – Quelaag).
Мултиплеърът отново е важна част от цялостното усещане за гениалност, струящо от Dark Souls II. Играчът сам може да избира дали да помага на други хора да бутат босове, или да бъде гнусен трол, да напада и да убива. Ковенантите продължават да бъдат много, като тяхното мултиплеър значение може да се окаже доста ключово на моменти ( Справка – Grave of Saints, Rat Covenant). Повече за алиансите в играта може да прочетете в нашето превю тук.
Толкова много неща за казване, толкова малко място. Държа да спомена, че мненията в ревюто са си лично мои и не нагърбвам никого с тях – DS е прекалено лично атмосферично изживяване, за да мога да кажа, че босовете, например, ще са скучни на всеки. Не знам дали описах и 1/3 от всичко, което има, може и трябва да се каже на незапознат човек за тази игра. Като заключение мога да кажа, че Dark Souls II е едно изключително правилно продължение, което не отстъпва по нищо на своя оригинал. Няма да го препоръчвам на игралите първата игра, защото те едва ли ще четат това ревю, поради простата причина, че най-вероятно вече са над стотния левъл. За неигралите по-скоро бих препоръчал начало от Dark Souls (или пък Demon Souls, при възможност и желание). Повечето критика и оплаквания са бели кахъри на фона на цялостната гениалност, изсипана от From Software. Завърших играта на седемдесетия час, като не съжалявам за нито секунда, счупен предмет или побелял косъм. Като усещане, атмосфера, значение за гейминга и култовост Dark Souls II е много над игрите, които излизат днешно време, било то и ААА заглавия. Шедьовър, който не е за всеки, но ако в него човек намери нещо, което да събуди интерес – измъкване няма, довиждане социален живот.
- Крайна оценка – 9.5
Оценките в ревютата са изцяло направени от автора и представляват неговото лично мнение за ревюирания продукт. Gamebox поощрява личното мнение на Авторите си.
