Може би се питате какво става когато в крайна сметка „се изучите“ (по един или друг начин). Без значение колко карти сте взели от таблото в средата на масата, в следващата фаза имате избор между това да ги добавите в картината си и това да ги добавите в студиото си. Кафявата част указва какви нови умения ще научите, ако сложите картата в долната част на полето си. Не случайно започвам с тях – първоначално можете да рисувате само определен тип пейзажи (планини, гори, поля или океани), а за да добавяте нови или по-сложни такива, ще ви трябват и нови умения. Обикновено е добра идея да грабнете поне една-две карти от този тип, защото ви отварят възможността да рисувате разнообразни пейзажи, съответно правят шанса да изтеглите неподходящи карти от уроците по-малък.
Уловката при студиото в Kanagawa е, че не можете да трупате всички ненужни ви пейзажи там – многото полета в него прецакват следващия елемент на играта – четките. Чрез тези дървени фигурки, които въобще не приличат на пържени пилешки бутчета, прилагате съответните рисувателни умения. Четките се движат чрез една доста неинтуитивна механика – всеки ход можете да ги местите определен брой пъти по кафявите карти, като се опитвате да попаднете на правилното за ситуацията умение за рисуване. Открих, че това е единственото затруднение на играчите с правилата на Kanagawa, може би защото лесно се забравя колко пъти сте местили и коя четка къде е била. Независимо от това, четките са готина идея, защото балансират много количеството на картите спрямо качеството им – ако тъпчете всичко в студиото, рано или късно то ще стане мудно и ще ви е трудно да го ползвате ефективно.
При наличието на правилните предпоставки можете да нарисувате някоя карта направо в платното си (и да се изумите от факта, че всички картинки на тях си пасват една с друга). Самите илюстрации (бих добавил „прекрасни“, но знам, че има риск да ме ударите) са комбинация от различни сезони, обекти и вече познатите ви пейзажи. Добавянето на карти в Kanagawa е това, около което се обединяват другите елементи на играта – прогресивен set collection, за събирането на който се изискват определени условия. И източник на точки, разбира се.
Платното ви носи бонуси за най-дълга поредица от сезони, както и за всяка отделна карта в него, но истинският извор на точки са дипломите – групирани по две или три, тези плочки обикновено печелят играта. Дипломите са чисто и просто условия, които трябва да „нарисувате“, за да ги вземете пред себе си и да се възползвате от точките на тях. Макар да звучи просто, като всичко останало в Kanagawa, и тук IELLO са добавили лек twist – от няколкото степени на всяка диплома можете да вземете само една. Тоест ако се примирите с отличието за три нарисувани дървета, повече не можете да се борите за тези с четири и пет. Звучи ли ви просто? На теория е, но е възможно дипломите да бъдат доста оспорвани, особено с четирима играчи.
Това, което задължително препоръчвам, ако се готвите да играете Kanagawa, е да обясните на всички участници предварително как работи точкуването. Макар да е класическа IELLO игра (лека и семейна), тя може да разочарова част от играчите, ако разберат в края на сесията, че не са събирали правилните карти(ни). Негативът, който не мога да пропусна пък е, че играта, макар и безкрайно красива, е изключително неприятна за редене по време на сесия. Началната плочка, от която тръгва студиото и картината ви може да изглежда като добра идея, но при всяко поставяне на карта под нея трябва да вдигнете всичко, без да го съборите. Е, примирете се – ще събаряте. Дори с протектори на картите Kanagawa не беше особено лесна за поддържане в процес на игра.
Ако се абстрахирате от това, Kanagawa е една много добра малко по-задълбочена във възможностите си семейна игра. При други заглавия обикновено е лесно да идентифицираме основната механика и да видим как всичко останало се върти около нея, но Kanagawa се различава коренно от другите в това отношение. Тя е по-скоро елегантно и невидимо съшита поредица от проявления на различни механики, които работят изненадващо добре. Според мен причината за това е темата – макар и не особено конкретна в нея, Kanagawa се старае чрез качество на компоненти и илюстрации да ни накара да повярваме, че сме ученици по рисуване. И според мен успява.
ДАЛИ ЩЕ МИ ХАРЕСА?
Семейни играчи – Да
Въпреки наслагването на механики, Kanagawa е интуитивна и не бихте имали проблеми да я обясните на деца.
Социални играчи – Едва ли
Рисуването е самотно занимание – явно това важи и за настолните му проявления.
Стратегически играчи – Може би
Kanagawa е малко или много стратегическа, но в нея има доста повече случайност, отколкото изглежда на пръв поглед.
Casual играчи – Да
Да си го кажем честно – кежуалите обичат хубави картинки и лек геймплей. Kanagawa има и двете.
Hardcore играчи – Едва ли
Състезателността не е част от основния фокус на играта – можете да се борите със зъби и нокти за победата, но просто не е… тематично.
