Да открием път от тъмнината към светлината, дори когато изглежда, че нямаме никакви шансове
Има книги, които бихме могли да помним дълго, има и такива, които са способни да разтърсят живота ни из основи, да изкарат наяве заровени и непознати подсъзнателни сили. Неслучайно сравняват романът „Безумие“ (издателство „Изток – Запад“) с напрегнат екшънфилм, а кулминацията определят като експлозивна.
Или, както заключава американската писателка Сандра Браун:
„Никой не може да рисува с думи така живо, както го прави Робърт Маккамън.“
Запознайте се с тези 5 причини! Те ще ви убедят, че трябва да прочетете „Безумие“.
- Интересният сюжет и оригиналните герои
Запознайте се с Дан Ламбърт – ветеран от Виетнам с мрачни спомени, принуден да избяга в тресавищата на Луизиана, след като убива човек в момент на безумие и сляпа ярост. По петите му обаче е не само полицията, но и най-причудливият екип от ловци на глави, кръстосвал някога тази земя: един смахнат имитатор на Елвис Пресли и бивш участник в представление с изроди – безмилостен двуглав мъж с три ръце.
Докато бяга, Дан среща Ардън Халидей – млада жена с грозен родилен белег, който обезобразява половината от иначе красивото ѝ лице.
Събрани от обстоятелствата, те обединяват сили, за да се спуснат заедно в опасно пътешествие през мрачни територии, населени с убийци, наркопласьори и алигатори, което ще ги отведе до мистериозните дълбини на човешкото сърце и ще им припомни защо си струва да се живее.
- Това е книга, която ни учи да не се предаваме пред трудностите
„Безумие“ е за борбата, която трябва да водим, без значение колко трудна е тя. Става въпрос за това да не се предаваме пред трудностите, да намерим път от тъмнината към светлината дори шансовете да не са на наша страна.
Робърт Маккамън
- Автор на романа е Робърт Маккамън
Ако литературните му отличия – „Брам Стокър“, „Локус“ и Световната награда за фентъзи – не ви впечатляват, ще ви кажем, че той е един от най-продаваните автори в света. Повечето му книги са бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, а сред безбройните му почитатели е самият Стивън Кинг.
Но едва ли има нужда да казваме каквото и да било. Ако вече сте прочели „Момчешки живот“ и „Лебедова песен“, Маккамън със сигурност се е наредил сред любимите ви писатели.
- Маккамън е от авторите, които пишат, защото имат какво да ни кажат
„Не съм и никога не съм бил писател само заради парите. Не мога да бъда. Веднъж един агент ме изгледа разгневено и ми каза:
– Рик, просто свърши проклетата работа!
Не мога да го направя, ако не вярвам в нея.
Това е важно за мен. Означава, че не съм продажник. Не съм някаква саморекламираща се псевдозвезда. Аз съм писател, за бога.
Да, за бога. Защото съм роден да се занимавам с това. Грижа ме е за две неща на този свят – за семейството ми и за творенията ми. Да пиша ми е в кръвта и макар да ми се наложи да се оттегля за десет години, за да реша какво да правя по-нататък с изкуството си, все още съм тук.
Продължавам да бутам камъка отново и отново, и отново.
Всичко това е, за да създам свят и хора, които не са съществували, преди да им вдъхна живот и да им дам цел. За да говоря със собствения си глас за света, в който живеем, и за нас, хората. Надявам се да разберете, че гласът ми може да е заглушен от гласовете на другите, но в никакъв случай няма да мълча за нещата, които смятам, че са смислени, важни и ценни.
Това означава нещо за мен. Почти всичко.
Означава достатъчно, за да продължа да бутам този камък, отново и отново, с надеждата, че този път – този път – може да стигна до върха“.
Робърт Маккамън в предговора на „Безумие“
- Маккамън пише страхотно
„Болката беше точно зад очите. Тя живееше там като някакъв рак отшелник. Дан се пресегна към задната седалка, взе бялото шишенце с „Екседрин“ и го отвори. Изсипа две хапчета на езика си и ги сдъвка. Светофарът светна зелено и той потегли към Долината на смъртта.
Дан беше облечен в ръждива на цвят риза с къси ръкави и сини дънки с кръпки на колената. Оредяващата му кестенява коса беше сресана назад под избелялата синя бейзболна шапка и падаше върху раменете му – ходенето на фризьор въобще не беше в челните позиции на списъка му с приоритети. Имаше светлокафяви очи и поддържана брада, в която сивото преобладаваше. На лявата си китка носеше часовник „Таймекс“, а краката му бяха обути в здрави, но захабени кафяви работни обувки. На дясната му предмишница се мъдреше синкаво-зеленият призрак на татуирана змия – спомен от някогашното едро хлапе, което заедно с приятелите си беше прекалило с евтините, но силни коктейли през една от вечерите им в Сайгон. Онзи млад мъж отдавна го нямаше, но татуировката остана. Змиеукротители, точно такива бяха. Не се страхуваха да пъхат ръцете си в дупките на джунглата и да вадят всеки ужас, спотаил се в тях. Тогава още не знаеха, че целият свят е една змийска дупка и че змиите в него стават все по-големи и по-опасни. И понеже бяха устремили поглед към бъдещето, така и не разбраха, че змиите не дебнат само в дупките си, но и в окосените ливади на Американската мечта. Първо се заемаха с краката ти, като се увиваха около глезените ти, за да те забавят. След това влизаха в тялото ти, омаломощаваха те и те караха да се страхуваш, за да си лесен за убиване“.
Откъс от „Безумие“
