Добре дошли в уикенд изданието на Smart News България. Всяка събота, ние обобщаваме най-важните събития от седмицата. Всяка неделя, ще публикуваме публикация като тази, с която да изпиете неделното си кафе.
Чухте ли за новата мода сред столичните (и не само) заведения – висящите кафета? Поръчваш две кафета, но плащаш три, с доброто намерение човек в нужда, но без достатъчно пари, да го изпие. Добронамерен и благотворителен жест към непознат човек, когото вероятно никога няма да опознаете на живо.
Идеята е готина. Нещо като благотворителност, но без нуждата да пращате смс-и и споделяте каузи на фейсбук профила си. Но за мен, като човек, който изпитва искрен интерес към останалите и обожава общуването лице в лице, нещо някак липсва. Няма го универсалният жест на доброта и топлина. Няма я усмивката.
Да се усмихнеш е безплатно
Вярвам, че доброто настроение и щастието са също толкова силен навик, колкото оплакването и трудния характер. Ето защо упражнявам усмивката си всеки ден, колкото се може повече. С повод или без, с компания или пред лаптопа, навън или в познатия домашен уют вкъщи. Но има нещо, с което се различавам от повечето хора в нашата скромна, но красива страна. Не пазя усмивката си само за пред добре познати хора. Така се чувствам супер.
В супермаркета съм, току-що приключих важна бизнес среща и въобще не бързам. Купувам пакет Nescafe, един натурален сок и пакет ябълкови дъвки. И точно на касата има някакъв човек, към 50-те си, който чакаше своя ред. Явно бе забравил нещо, защото бързо захвърли чакането на касата и бегом отиде към секцията с месото. Застанах на мястото му. Когато се върна, някак смирено застана зад мен, без да каже и дума. Погледнах го в очите, усмихнах се: „Минете пред мен, така и така бяхте първи.“ Много, ама много дребен жест. Може би към неговото време – все пак бе прекарал повече от мен чакайки. Може би обикновена човещина, защото бих се зарадвал, ако някой постъпи по същия начин към мен, когато се сетя как съм забравил нещо на самата каса. Ха! Трудно е за вярване колко приятно може да прозвучи едно „благодаря“, казано за нещо толкова маловажно и елементарно.
Защо в наши дни усмивките са такава рядкост?
Правя го постоянно. В непиковите часове на метрото се усмихвам на дамите и ги пускам пред мен. Най-интересното е, че почти винаги се усмихват обратно. Не го очакват. Всички останали са твърде забързани за някъде, за да си спомнят за миниатюрните жестове, които могат да направят колосална разлика в ежедневието на един слачаен човек. Някак успявам да подаря нещо безплатно, но толкова рядко в големите градове наши дни. И не ми е нужна нова мода или някоя фейсбук страница, за да ми казва как и къде да го направя. Имам цял ден и цял град пред себе си, за да обменям добро настроение.
А българите имаме огромна нужда от добро настроение. От малките, добронамерени жестове, които носят топлина на случайни хора. И искрено се надявам някой ден, повечето от нас да не пазят красивата усмивка само за пред много ограничен кръг от близки и приятели. А да я споделят. Да пазят по няколко „висящи усмивки“ за случайни хора, които от своя страна да предадат усмивките нататък. Защото някъде по своя път, колективно забравихме един много важен урок – че не е нужно да сме гневни, за да бъдем заедно. Че щастието също се споделя.
