Да бъдеш социален значи да се отнасяш до живота на хората в обществото, както и до общуването с тях. Да бъдеш социален днес, обаче, значи да бъдеш част от мрежата, оплетена от съвременните технологии. Интересно и провокиращо е определението за социална мрежа. Според него това е социална структура от индивиди, свързани в специфични за дадена мрежа типове отношения като приятелство, идеи, виждания и т.н. Индивидите са представени като възли. Друг е въпросът доколко всеки от нас се възприема просто като единица живо същество или като истински човек. Аз лично не се чувствам като поредния еднотипен и обикновен възел в цялата добре изпипана плетеница. Същевременно не мога да отрека, че не съм част от нея. Все пак имам Facebook! Като една незначителна част от цялото човечество, съм се превърнала в една още по-незначителна част от мрежата и не само че не мога да се отлепя от нея, но не проявявам особено желание. Ако трябва да опиша как виждам социалната мрежа, ще бъде по следния начин: дребни насекоми, които се оставят доброволно да бъдат уловени и оплетени в паяжина, изтъкана от паякова коприна, и бавно да бъдат убивани от отровата на паяка, без дори да усещат нейната довършваща сила. Не, Facebook няма да отнеме физически живота ни, но ще го направи изцяло духовно. Ако вече не го е сторил.
В началото не бе словото, а опростената регистрация, която те въвлича неусетно в един съвършено фалшив свят или просто в нищото. Свързваш се с близки и приятели, но не с тях самите, а с техните профили, внушавайки си, че това е онзи допир, който по нищо не се различава от живия. С едничката разлика, че е изкуствено жив, поддържан от заплетените технологични системи. Още със самото сливане с мрежата се отбелязва този факт, но не се обръща нужното внимание. А може би си казваме, че това е просто един период от живота ни, който ще отмине така, както внезапно се е появил. И се успокояваме, че въпросният Facebook е до време. Уви, скоро ще станат 4 годините, през които рядко не съм имала допир до тази социална мрежа. Усещам не само че няма да се откъсна от нея, поне не толкова лесно, но че все повече ще я използвам. Има моменти, в които си обещавам, че ще прекратя това безумие, докато не дойдат онези, в които пръстите ми препускат по клавиатурата или пък настървено ръчкам телефона си. Осъзнавам дори, че у мен се е заформила някаква адска зависимост и когато спре интернетът или падне батерията на телефона, мога да се разтреперя от гняв и отчаяние. Защото съм откъсната от света, от онзи измислен свят, където се подвизават всичките ми най-близки приятели, а даже и членовете на семейството ми. И сега идва риторичният въпрос възможно ли е да не поддържам връзка с тях, без значение дали на живо, или просто по Facebook? Естествено, че ще предпочета тази ограничена форма на контакт, отколкото никаква. Ето това е същинската причина, поради която не се пускам сама от мрежата. Пък и някакси ми е добре, когато знам какво се случва по света по-подробно. Постоянната информираност е другата необходима привилегия, която успява да те задържи оплетен, без да страдаш от това. Иначе казано, незаинтересованите просто нямат Facebook.
Доколко, обаче, той е ограничил истинския социален живот, който би трябвало да ни приближава по-осезаемо до заобикалящата ни среда? Доколко е допринесъл за личностната ни трансформация и в каква посока е поела тя?
Няма едностранни отговори. Всичко подлежи на индивидуалните усещания и разбирания за самия живот и за начина, по който го водим. Facebook не би ни спрял от живите контакти, ако самите ние държим на тях. Социалната мрежа не би ни ограничила, ако ние не позволим това. Тя съществува, тя се развива и променя, но не е задължително да променя и нас. Първото нещо, което правя, когато включа лаптопа, е да проверя веднага „възлите” във Facebook. Това зависи изцяло от мен и показва неспособността ми за самоконтрол по отношение на мрежата. Но не мога да отрека, че тя влияе прекалено на тет-а-тет контактите. Напротив. Никога не бих заменила срещите лице в лице с профилните. Мисълта е абсурдна, колкото и време да прекарвам в Интернет. Затова смея да твърдя, че Facebook не ми вреди, но само засега. Със сигурност не съм се превърнала в зомби, което не излиза, не говори и не прави нищо друго, освен да сърфира от сутрин до вечер в мрежата. Не мисля и че тази „социална” революция може да ме промени. Истината е, че трябва да се познаваме, да знаем докъде се простират границите на собствената ни същност и дали сме способни да изгубим действителността в очертанията на измамата. Има и друг вариант освен доброволното отдаване на паяка, а това е способността да бягаме, да се борим, докато не бъдем уловени. Разбира се, има възможност и да се измъкнем. Неоспорим факт е, обаче, че точно в този момент, Ти, читателю, не се разхождаш в парка с най-добрия си приятел, например, а седиш пред монитора и четеш тази публикация.
*Забележка: Тази публикация е първата от поредицата „Гост автор“, която позволява на всеки един от вас да изрази мнение по избрана тема, свободно при нас. Ако имате идеи за публикации, новини, статии, можете да се свържете с нас на office@smartnews.bg
