Димитър Николов / Dimitar Nikolov

Отнесени от вихъра на безпочвен позитивизъм, за пореден път показваме неспособността си да изградим и поддържаме едно демократично общество. Докато едни от нас яростно крещим „Оставка!“, а другите възторжено призовават за „Подкрепа!“ на поредното правителство, изградено от амортизираните политически фигури на прехода, всички ние колективно забравяме, че демокрацията не се ограничава до пускането на полупрозрачен бюлетин в урната.

Казват, че обществото ни е по-разделено от всякога. Но това е най-мащабната лъжа на прехода. Никога досега не сме били толкова обединени от общата илюзия на мечтания спасител. От сляпата вяра, че нашите момчета — тези, които избираме с химикала върху хартията, живеят и дишат, за да обслужват интересите на задъханата ни държава. С такова мислене, всяко управление е равносилно на социализъм, без значение цвета.

[cquote]Безкрайното доверие е равносилно на политическа апатия[/cquote]

Ако отворите квартален магазин, едва ли ще наемете служител с думите: „Теб избрах. Прави каквото решиш за правилно през следващите четири години, защото ти имам пълно доверие.“ Когато същият този служител не се справя добре и подрива развитието на магазина ви, дали ще позволите да продължава в същия дух, защото ви е симпатичен? Скъпи хора, политиката не се различава съществено от бизнеса. И двете се нуждаят от съзнателен контрол на човека, който плаща заплатите. В това отношение, българите сме най-безотговорните работодатели.

Подсмиваме се на американците за дебелите тела и оплюваме разюздените им корпорации, които потъпкват малкия бизнес с огромния си капитал и безкрайното политическо влияние. Но сред тях още има хора, които знаят конституцията си — наред с правата и задълженията, които имат като граждани на своята страна. Правото да бъдат свободни хора. И задължението непрестанно да защитават своята свобода, когато видят някоя неправда.

Но тук далеч не е така. Примамени от дребните удобства на корупцията и безкрайния уют на покорното мълчание, всички ние превръщаме обществения ред в антипод на демокрация. Предпочитаме двадесетолевката пред глобата и обърната глава пред нададения глас, разчитайки, че все някой друг ще спаси прогнилите ни закони. А малките камъчета обръщат каруцата, в която всички ние толкова смирено се поклащаме.

[cquote]Личният избор тежи повече от писания закон, но трябва да го следваш[/cquote]

Плашещо е, че предаваме същият безсмислен поглед върху гражданството на младите поколения. „Давай да ги махнем тези, че вече прекалиха. Ще изберем други и нещата някак ще се оправят.“ Но ще бъда лошият вестител и ще кажа, че точно с този начин на мислене ще се влошат.

Проклинаме чуждестранните вериги супермаркети, защото убиха малкия бизнес. Когато истинските убийци сме самите ние. Ние, които избираме удобството на големия магазин, нежелаещи да се разходят пеша до дребния търговец на млечни продукти на пазара.

Протестираме, когато университетите ни увеличават таксата за образование. И вечерта след протеста оставяме един семестър в дискотека от Студентски град със същата лекота, с която говорехме пред медиите колко стойностно за нас е университетското обучение.

Негодуваме от корупцията в МВР, но с доволна въздишка подаваме двадесетолевката тогава, когато би трябвало да си платим заслужената глоба за собственото си беззаконие по пътищата.

[cquote]Демокрацията е много повече от пуснатата бюлетина в урната[/cquote]

Демокрацията, това си ти. Тя се намира в малките избори, които правиш всеки ден в урната на ежедневието. Тя е в силата да имаш изградено мнение и разбирания, които защитаваш със съзнателни действия. Да купиш едното сирене и киселото мляко от усмихнатия човек в кварталното магазинче. Да платиш 50 лв повече за качественото образование, което искаш да получиш. Да приемеш нарушението си и да преведеш глобата, която сам заслужи с десетте километра в повече. Докато сами не застанем зад това, което искаме, никой няма да го направи вместо нас. Нито държава, нито народни представители, нито политици, нито синове и дъщери.

Кой?

Кой е виновникът за всичко това, което се случва? Олигарсите ни защитават от собствените си монополи? Носителите на лъжата се борят срещу цензурата? Органите на закона властват с беззаконие? Кой, по дяволите, ни накара да стигнем дотук, да пишем тези текстове и да задаваме тези въпроси?

Нужно е само да погледнете в огледалото. Вие, аз, и всичките останали, които правим своя избор веднъж на четири години в очакване някой да ни спаси от собственото ни бездействие. Ние, които осъществяваме мечтата на фалшивия спасител.