„Ех, къде изчезнаха истинските мъже?“ – попита тя полуотегчено, но и полужадно за внимание, пиейки горчиво машинно кафе в едно от многото посредствени столични заведения. Беше облечена според последните тенденции на модата дотам, че дрехите й действаха като камуфлажна екипировка в гората; виждал си ги твърде често, за да забележиш каквото и да е от тях в заобикалящата ги обстановка.
Той твърдеше, че тренира заради себе си, въпреки че всичките тренировки, които старателно следваше, бяха предназначени да му дадат лесно откроим релеф на тялото. Единствената предприемчивост, която бе проявил в живота си, бе да издейства 100 лева отстъпка от неприемливо високата цена на употребявания и замиращ Мерцедес, който взе от чужбина, за да дочупи. „Нали знаеш, всички жени са ебаси к*рвите, братле!“
Отговорих му с усмивка на уста: „Познавам идеалната жена за теб. Наскоро пих кафе с нея. Ще ви запозная.“ Двамата и без това страдате от собствения си ограничителен манталитет, замислих се наум.
Жертвите на собствения си манталитет
Това са онези хора, чието самопризнато величие се изявява в изрично декларираното нищожество на останалите. За които единствения начин да изглеждаш като истински човек е да направиш другите да изглеждат фалшиви. Непостиженията за тях са нещо непознато – защото цялата вина за всеки един техен неуспех лежи върху магическите плешки на света, обществото, късмета и съдбата. А всеки успех е пример за величието им.
Наречете ме хейтър. Но такива хора са ми адски неприятни за общуване. Защото те живеят в един илюзорен балон на фалшиво самочувствие, изградено на също толкова илюзорната нищета на света пред техните умения – без съществуването на каквито и да е солидни доказателства за вътрешната им хипотеза. А те са твърде много.
Затова следващия път, когато някой ме попита: „Ех, къде ли изчезнаха истинските хора?“, ще отговоря просто и недвусмислено – „При онези, които знаят отговора на въпроса.“ А след това ще стана и лековато ще си тръгна.
