Представете си Сан Франциско – огромен, модерен град, където всичко се развива толкова бързо, че докато мигнеш и вече има още два небостъргача, открояващи се с чудовищните си размери. Технологии, мода, бизнес, кино… всяко нещо е до такава степен усъвършенствано и различно от това, на което сме свикнали, сякаш се намираш на друга планета, с други хора, друго темпо, друг въздух. В този мега град животът кипи. Накъдето и да се обърнеш, виждаш тълпа от забързани хора, някои ядосани, защото акциите на еди коя си компания са паднали, други хвърчат засмени, защото са отворили един от най-елитните и скъпи клубове и довечера ще бъдат там първи.
През деня слънцето огрява стъклените сгради, отразява се и меката светлина пада върху задръстените от коли булеварди. Гледката е хубава, усеща се някаква емоция, че си част от един миг, създаден хем от спокойните лъчи, хем от ужасната шумотевица около теб. Не би могло да се опише просто ей така, изживява се. През нощта е светло от милионите светлини, уличните лампи, големите екрани и билбордовете за реклами по небостъргачите. Заведенията кънтят и е пълно, все едно е ден, толкова е оживено и отново се удивляваш от атмосферата на кипящата енергия, усмивки, аромати и звуци.
[cquote]В красотата на града се крие ужасът на хората, скрили се в тъмнината[/cquote]
Представете си сега, в разрез с всичко написано дотук, мръсна, малка и задънена улица, пряка на един от главните булеварди на града. В центъра, за който досега четохте, за магията му, красотата и прочие. В тази малка, невзрачна уличка също има хора – мръсни, раздърпани, скрили се в тъмнината. Не искат да бъдат виждани, защото другите ги гледат с презрение. Там, в дъното, увити в стари дрипи, кашони, одеяла или каквото въобще са намерили по кофите, са другите граждани на Сан Франциско. Тези, за които не се говори, ние не знаем, светът отбягва и се прави, че не съществуват. Бездомниците. Освен тях виждаме и такива, които не са се предали, не са се отказали от нуждите си, но нямат средства и са на ръба, не спят всяка нощ по улиците, имат домове, но не за дълго.
Не че не сме ги виждали, не че не знаем какви са, но някак си страним от тях, не искаме да знаем историите им, нямаме състрадание, нито желание за помощ, виждайки погледите им на разочарование, мъка и отчаяние. Сан Франциско приютява около 7,350 такива загубени души, бездомни или хора, изпаднали в дълбока бедност.
На фона на модерните мултимилионни сгради се откроява едно съсловие от хора, които спят в подножието им, на тротоарите. Вдъхновена да направи връзка между развиващата се технология и най-нещастните, през 2013 г. Роуз Бруум основава HandUp – организация, която да помогне за по-добрия живот на нуждаещите се. Част от мотото на тази дарителска система е следното: „ В HandUp ние вярваме, че ще сме по-добре в общество, където всеки може да удовлетвори основните си нужди. Затова създадохме нашата компания – да направим връзка между технологиите и силата на човешките взаимоотношения в борбата с бедността.“
Схемата на тази организация всъщност е съвсем проста. Случайни мениджъри от местни не стопански организации идентифицират клиенти, които могат да се възползват от директно дарение – например младеж в риск, търсещ си работа отчаяно, но който не може да си позволи костюм за интервю. Въпросните мениджъри след това започват да работят с клиентите си и създават профил на всеки нуждаещ се в сайта на HandUp, където разкриват историите им и от какво най-много имат нужда. По този начин дарителите се запознават с хората в нужда, разбират в детайли живота им, изграждат връзка с тях и могат да бъдат по-сигурни къде отиват средствата, които са дали и да знаят за какво точно ще помогнат. Когато донорът покрива дадена нужда, мениджърът е този, който се грижи 100% от дарението да бъде похарчено за нуждите на получателя. Най-често става дума за лекарства и препитание, но има и случаи, когато хората дават повече.
„Бездомността не е едно конкретно нещо“ – казва в интервю Сами Рейнър, ръководителка на партньорствата и операциите в HandUp. Тя може да се види в работещо семейство, затънало в дългове, в безработна самотна майка, бивш военен или борещ се студент с малкото, което има – някои хора се оказват бездомни за няколко седмици, други живеят така от десетилетия. Бедността не означава безработица. В един от най-скъпите градове в света дори и човекът с нормална работа се вижда в трудност да свърже двата края. С приспособяването на даренията въз основа на връзката мениджър-приемник, HandUp дава възможност на всеки индивид да изложи пред света точно [rquote]„Бездомността не е едно конкретно нещо“[/rquote]това, от което се нуждае и което ще му помогне най-много.
Ето и един пример – Джанел Мичъл, работеща майка на две млади момчета. Тя е на път на завърши обучението си по градско планиране и да вземе диплома, след което да намери подходяща работа и да издържа семейството си по-добре. Но без достатъчни средства тя няма как да си купи лаптоп и да довърши онлайн курсовете по специалността. С нейния мениджър по случая от организация-партньор на HandUp Джанел успява да си направи профил в сайта и да сподели нуждите си там. След не повече от 24 часа получава близо $500, за да си вземе така необходимия лаптоп.
„Технологията не е магия, няма никога да реши проблема с бедността“ – казва Рейнър. Но със събраните $850,000 сумирани от по-скорошни случаи, HandUp има голям шанс да облекчи нуждите на много мъже и жени в Сан Франциско, които отчаяно търсят и се борят за ново начало.
Успеваемостта на тази организация идва и от факта, че работи с много подобни на нея не стопански компании, които се занимават от години с борбата с бедността и помагат на нуждаещите се. Именно така се свързват и с хората, които по-късно се радват на помощи чрез профилите им в сайта на HandUp. В началото HandUp е бил малък проект, но в последствие се е разраснал в нещо наистина голямо и с огромен принос за един по-добър и справедлив свят. Само през първата година от съществуването си HandUp е успял да привлече дарения от едни от най-опитните инвеститори в Силиконовата долина. Така е започнало и разширяването на организацията в цялата страна. Засега изглежда, че благодарение на дейността й много отчаяни хора намират своето ново начало и имат надеждата и увереността, че ще успеят и няма да се връщат към стария си и нещастен живот. Във фирмата работят все млади хора, които вече започват да гледат по-глобално на даренията.
[cquote]А как става самото даряване?[/cquote]
Всеки един от нас може да влезе в сайта на HandUp и да разглежда профилите на хората в нужда, да прочете от какво се нуждаят най-много и само с едно кликване да дари каквато сума пожелае. Става еднократно или всеки месец, тоест, ако един дарител реши, може автоматично всеки месец да дава някаква сума на даден получател. След това мениджърът се заема с отговорността парите да бъдат похарчени за конкретната нужда, която фигурира в профила на дадения човек.
Несправедливостите са навсякъде по света, в големите градове може би са още по-страшни и много по-разпространени отколкото в София например. Вероятно защото нашата столица е по-малка, едва ли би приютила около 8 000 хора по улиците… Или ние не знаем, защото не се интересуваме. Напротив, има ги, има и такива, живеещи в кашони, скитащи по по-оживените улици, просещи и молещи за цигара. Отбягваме ги и ги гледаме с презрение и отвращение, защото предполагаме (без да имаме представа), че искат пари не за храна или вода, ами за да си вземат алкохол. Мислим, а повечето от нас знаят (без да имат реална представа), че тези хора са глупави, мързеливи и не искат да работят, приспособили са се към по-лесното, а именно да попадат на благосклонни хора, за да изкарат деня. Гледаме ги, сякаш са долна прослойка на нашето общество, която не принадлежи към нас, ами някак… към улиците и каналите. Но не сме наясно кои са тези хора, къде са били преди 5 години, защо скитат със скъсани обувки? Не сме готови да дадем 20 стотинки на бабата с мръсна забрадка, която седи и продава цветя или киселец от полето. Не сме готови да попитаме „От какво имаш нужда?“ Разбира се, има и изключения, но няма да направим голяма промяна, ако живеем по изключение.
[lquote]Дали е възможно и у нас да се разрасне такава организация?[/lquote]
Имаме ли млади и активни хора, които гледайки какво се случва в центъра на красивата ни столица, са готови да кажат: „Не, има и друг начин!“ Бих казала, че не е невъзможно, но като цяло на нас, българите, ни трябва повече мотивация, амбиция и желание. Трябва да спрем да гледаме егоистично на света около нас, да не се вглеждаме единствено и само в себе си, а да имаме онзи момент на състрадание и след това решителност да помогнем, да бъдем част от едно добро, което не може да се опише с думи.
Не за пръв път казвам, че живеем в свят на технологиите и тяхното бурно развитие, което несъмнено улеснява всяка една такава идея. Лесното в случая е, че може да бъде скоростно разпространена сред обществото чрез социалните мрежи, например. Така могат да бъдат включени много бързо хора – чрез Facebook например, където само със споделяне на една страница може да спечелиш вниманието на голям брой хора.
Но естествено на първо време трябва да дойде идеята, която от своя страна няма как да се осъществи без промяна в начина на мислене. Масово сме затворени към новостите, а организацията HandUp е новаторство като цяло в света. Бих подкрепила такава дейност тук, в България, бих се радвала да имаме повече добри и състрадателни хора, които могат да дават, без да очакват, просто за да видят една истинска усмивка. Защото големите успехи се постигат постепенно, първо с най-малкото, а какво по-силно начало от усмивка, която таи надежда, благодарност и щастие?
