Събота. Навън е слънчево, топло и приветливо – повече от подходящо за една безцелна, приятна уикендска разходка из препълнените улици на столицата. За моя голяма радост, приятелката ми също е на това мнение.
Минава малко време, докато всеки един от нас се облече, подготви и нарадва на другия, след което се запътваме към метрото, посока НДК. Когато времето е мрачно и потискащо, София изглежда като също толкова мрачен и потискащ град – хората са намусени, сградите също; някак липсата на усмивки и добро настроение се отразява на всичко живо и построено от човека наоколо. Но покаже ли се лъч светлина, който малко да повдигне градусите, и цялата тази обстановка някак магически се променя. София става оживена, изпълнена с енергия и ентусиазъм.
Точно такива дни обожавам! Та, всичко е спокойно и приятно, докато не получих три обаждания за работа, два важни имейла, както и куп нотификации и съобщения във Facebook. Всичко от което можеше удобно да изчака до понеделник. Затова направих една важна, смела и рядка стъпка в наши дни – изключих си телефона.
Откога достъпността се превърна в задължение?
Някъде по пътя към мобилността и технологиите, хората забравихме как да бъдеш винаги достъпен е въпрос на избор, но не и задължение. Забравихме, че има много по-вълнуващи случки от поредното фейсбук харесване или ретуийт в Twitter. Най-малкото, позволяваме на маловажното да се намеси в живота ни до такава степен, че да нахлуе във всеки един момент от денонощието, разваляйки неговата уникалност и наповторимост.
А не би трябвало да бъде така. Затова твърдо се реших от днес – когато мога, ще живея живот без нотификации.
