Големият град: инвалидната количка не значи “прикован”

0
К

огато се разхождате по улицата сигурно сте виждали много хора в неравностойно положение. Някои ги наричат инвалиди. Всъщност определението за инвалид е “състояние на ограничение във възможностите на даден човек да взаимодейства с обкръжаващата го среда, което му създава социални, интелектуални, физически или морални затруднения”. Може би е така, може и да не е, но аз видях, че така наречените “инвалиди” са хора, които имат много по-силен дух и енергия, отколкото всички останали, които не считаме реално за инвалиди. Те могат да взаимодействат и да усещат околната среда не по-малко от нас, а понякога, само понякога, те го правят по-добре от всеки друг.

Пламен Любенов е момче, с което се запознах във Варна. Той е в инвалидна количка цял живот, но това не го спира да прави това, което обича най-много – да танцува. Израснал в домовете от социалната мрежа, той се е превърнал в един младеж, който може да ви научи на много повече за нещата от живота, отколкото който и да е. Той се е сблъскал с много повече трудности, които е трябвало да преодолее по по-трудния начин и това го е направило много по-силен.

Този дух никога не умира

Мислех си да ви говоря някакви неща, които сигурно си мислите, че знаете много добре, но вместо това реших в първата история от “Големият град” да ви разкажа за самата история и това, което видях в очите на Пламен.

 

Това момче гледа на света с други очи, но понякога вижда същата простотия, която ни заобикаля

Той е човек, който може да ви изуми, да ви накара да плачете, да се смеете, да мълчите, да тичате, да танцувате и да мислите по един неповторим начин. Това, което видях в очите му беше любов. Любов към нещата, които ние възприемаме за даденост, към нещата, които си мислим, че са ни подарени и ще са там завинаги. Видях смях. Като онзи неподправен и неомърсен от лицемерие детски смях. Видях тъга от липсата на възможности, от липсата на отворени врати и наличието на толкова много, които са затворени. Видях дух, който сякаш е непоклатим и готов за борба. Който няма да се откаже и ще направи и невъзможното, но ще отвори все някоя от тези врати. Видях малко надежда. Малко, но все пак я имаше. Надежда в хората, надежда в живота, надежда в доброто, което остана в България. Но тя сякаш си отива, малко по малко умира и на нейно място се ражда тази, която вече живее в повечето млади. Надеждата, че навън може би е по-добре. Видях поредния човек, който отправя поглед към хоризонта, а там някъде е така жадуваната “чужбина”, където има подадена ръка, или две или повече.

Пламен е човек с толкова голяма енергия, че самият аз не бях срещал друг, който така да може да те зареди. Спомням си, че след като приключихме записите отидохме да се разходим в парка, а той беше като дете. Обикаляше около нас като луд, а ние, където уж не сме инвалиди, изглеждахме като старци, задъхани от скапаните цигари. После си поговорихме, седейки в едно заведение. Не бях сам с него, а в компания от пет човека. Коментирахме различни теми за живота, за работа, ежедневие, несгоди и победи. Опознахме една нищожна част от него като личност, но това ни беше достатъчно да видим колко е чиста душата му. Той не ламти за пари или слава, не злобее и не мисли как да те прецака. Той по-скоро ще ти помогне, дори и с малко, защото вижда нещата от съвсем различна позиция.

В момента, в който се разделихме и той обърна гръб и потегли, ние се спогледахме и мълчахме. Мълчахме дълго време и никой не знаеше какво да каже. Сякаш за частица време ние бяхме в един друг свят. Малко по-добър, малко по-шарен, по-малко проблеми и много повече позитивизъм. И всеки от нас пое малко от неговата енергия. И тогава, дори за момент, ние гледахме на света по друг начин. Гледахме го през неговите очи.

Какво виждате вие в тях? Каквото и да е, то си е за вас. Запознайте се с момчето, което притежава изключителен борбен дух и енергия. Това е Пламен Любенов