Тръгнаха ли си? Добре…

Сега, тук няма да разискваме историята на филма, няма да ви преразказвам резюмето или самия филм. Ясно е, че знаете за какво става въпрос, щом сте го гледали. Затова ще направим нещо по-различно. След като гледах „Интерстелар“, обърнах внимание на доста статии и ревюта, в които хората се оплакват как филмът бил с глупав край, как, колкото и да е научно сдържан, влизането в черната дупка е нещо невъзможно, какви са тези извънземни и така нататък, и така нататък, затова оттук нататък статията се превръща в рецензия (което, повярвайте ми, е толкова по-различно от едно ревю) и може заедно да поразсъждаваме върху това, което сме видели във филма и ни е учудило.

Като цяло става въпрос за цялата трета част на филма, но на първо място всички поставят така наречения „проблем с гравитацията“ – нужната допълнителна информация от сингулярността (вътрешността на черна дупка), за да се завърши уравнението на доктор Бранд (Майкъл Кейн). Всички питат „Какво уравнение? За какво е то? С какво ще помогне? Какъв проблем с гравитацията“. Нека ви дам моето мнение за това.

Гравитацията…

Както видяхме още в средата на „Интерстелар“, в случай че се намери подходяща планета, има два варианта за спасение на човечеството – план А и план Б. План А е да се изведат хората от Земята чрез огромни космически станции, а вторият – да се използват оплодени вече яйцеклетки, за да се засели въпросната планета. За изпълнението на първия план е необходим начин за извеждане на тези огромни космически станции в орбита и създаването на изкуствена гравитация, затова и благодарение на едни невъзможни за взимане данни от черна дупка човечеството може да овладее гравитацията. Да, някой тук ще каже „Но станцията, на която се намират в края на филма, е цилиндрична, наподобяваща тази от „Среща с Рама“ на Артър Кларк. Там тя се върти, за да създаде изкуствена гравитация благодарение на центробежната сила.“ Всъщност да. Много прилича на така наречения цилиндър на О’Нийл, но никъде във филма не се вижда дали тази станция се върти. Да, в началото се споменава, че е една „огромна центрофуга“, но дали наистина е предназначена да се върти, не се знае. Ако я погледнем от друга гледна точка, формата може да е избрана с цел спестяване на място. Все пак говорим за цялото човечество. Данните, които Купър предоставя от черната дупка (това ще разгледаме по-обстойно след малко), може би помагат точно за създаването на изкуствена гравитация.

Другата голяма „дупка“ в сценария на Нолан, според много хора, е краят на филма – влизането на Купър в черната дупка, манипулирането на заобикалящия го свят и връщането му обратно в нашата галактика. Е, нека да помислим малко върху цялата трета част.

След като се оказва, че Купър и Амелия (Ан Хатауей) нямат достатъчно гориво, решават, че ще трябва да използват черната дупка, за да се оттласнат и стигнат до третата планета. Купър обаче знае, че масата им е прекалено голяма и дупката ще ги засмуче и, за да оцелеят, той откача своя кораб заедно с TARS. Планът е с робота да се опитат да съберат квантовите данни от черната дупка и това да помогне обратно на Земята за решаването на уравнението за гравитацията.

След като се откача от кораба, виждаме как Купър започва да навлиза в черната дупка и връзката му с Амелия прекъсва. Това става, защото притеглянето на това космическо тяло е толкова голямо, че не позволява дори на светлината да избяга от него и, както знаете, радио вълните (както и всичко друго) не могат да се движат по-бързо от скоростта на светлината. Също така, от голямото притегляне корабът му се разрушава секунди след като той катапултира. Оттук започват интересните неща – Нолан е експериментирал тук и е постигнал интересен ефект – накъсването на собствената реч на Купър, дишането му, страха… „Ама как така? Не може да се влезе в черна дупка! Това е колапсирала звезда, а не реална дупка!“ ще кажете. Да, черните дупки са теоретични космически явления, не сме наблюдавали никоя директно и нямаме стопроцентово доказателство, че съществуват. По тази причина не сме изпращали сонди в черни дупки и нито вие, нито аз, нито учените знаем дали може или не да се влезе в черна дупка.

Да, твърдеше се, че достигайки хоризонта на събитията, времето ви се забавя безкрайно. От ваша гледна точка изглежда все едно падате вечно, а силното притегляне ви спагетифицира (както е точният термин) и умирате. НО, в последния си научен труд, Стивън Хокинг твърди, че такова нещо като хоризонт на събитията няма. Всъщност падането в черна дупка може и да не ви убие.

И така, Купър пада в черната дупка и в центъра й (където, докато пада, на един кадър виждаме за малко колапсиралата звезда в центъра – малко, бяло, сферично тяло) попада в един тесеракт. По-късно разбираме, че това всъщност е своеобразно 5-мерно пространство. Да, тесерактът е 4-мерна фигура – той е за куба това, което кубът е за квадрата. Но защо 5-мерно пространство с 4-мерна форма? Много просто – в нашия свят имаме три физически (пространствени) измерения и едно линейно и нефизическо (времето). Това прави общо четири измерения. В своеобразната пет-мерна вселена, спомената в „Интерстелар“, освен трите стандартни пространствени измерения, имаме и още едно. Времето е представено като нелинейно, физическо измерение. Както обаче при нас времето е линейно, там такава роля играе гравитацията – тя е линейното и нефизическо измерение. Това прави общо пет измерения в 4-мерно пространство. А при нас? При нас измеренията са четири, но в 3D пространство. Що се отнася до елемента на любовта като цяло в „Интерстелар“ – всеки има различно мнение тук. Едни смятат, че любовта е петото измерение в тесеракта. Според мен не е така и току-що ви обясних защо.

В тази сцена виждаме типично представяне на парадокса на предопределението, или така наречената причинно-следствена верига. Това е парадокс в пространство-времето, върху който учените разсъждават. С прости думи, ако някой пътува в миналото (да предположим, че е възможно; при Купър времето е нелинейно), за да промени бъдещето, то ще забележи, че няма как събитията да бъдат променени. Ще се окаже, че той самият е довел до тези събития – намира се в затворена верига. Точно това се случва и тук.

Сега, разбира се, няма как да не споменем и закодирането на данните от черната дупка в стрелката на часовника. Някъде бях чел как зрителите се оплакват от това, че данните са много обемни и сложни, което не позволява пренасянето им в бинарен код. Това е така. Има едно но обаче – данните са квантови. Информацията не е под формата на битове и байтове, а в така наречените кюбитове (qubits). За разлика от битовете, които могат да заемат само две състояния (0 или 1), кюбитовете могат да заемат много повече (включително и няколко наведнъж). Това ще рече, че квантовите данни са много по-компресирани от стандартните и съответно много по-малки като размер.

И накрая, връщането на Купър в орбита около Сатурн, след като „съществата“ затварят тесеракта… интерпретирайте го, както искате. Виждаме обаче, че той пътува обратно през червеевата дупка и там се „среща“ с Амелия и останалия екипаж, които пътуват по-рано във времето. Така че тук може изобщо да не става въпрос за никакви същества. Погледнем ли отново парадокса на предопределението – може Купър да е „създателят“ на всичко това. Затворената верига от събития е довела до появата на червеевата дупка и тесеракта, за да може той да извърши всичко това. Оттам, събитията са били следствие едни от други. Тоест Купър е този, който сам е довел до случващото се. Да, наистина е сложно… Това е според мен най-сложната за разбиране част от филма и дори след като го гледах втори път все още имам въпроси.

В заключение

Каквото и да смятате за тези странности на „Интерстелар“, това е един стойностен филм. Красива кинематография, чудесна музика и безупречна актьорска игра. Нолан е експериментирал сериозно и аз уважавам това. Обичам филми, които ме карат да се замисля, които не ми оставят всичко наготово и ме ангажират с героите и случващото се с тях, затова и обичам този филм.

Видяхме колко вдъхновен от „2001: Космическа одисея“ е бил Кристофър Нолан в случая. Цялата трета част напомня на невероятния филм от Стенли Кубрик. И двата са еднакво фантастични и мистични. И в никакъв случай не казвам, че Нолан е копирал. Както сам той каза в интервю, просто е силно вдъхновен от него.

Какво обаче е вашето мнение? Събуди ли интерес у вас тази продукция и остави ли трайна следа в съзнанието ви? Накара ли ви да се замислите? Секцията за коментари е ваша.

Сходни статииПовече от автора