Ще ни погуби ли съвършенството?

Това е един от многото въпроси, които поставя филмът на Уоли Пфайстър „Transcendence“ ( Превъзходство ). Въпрос, чийто отговор много трудно може да бъде даден, имайки предвид, че самите ние не можем да обясним и докажем с точност това да си „в съзнание“. Само човекът ли може да е в съзнание? В съзнание си, когато си буден, когато мозъкът ти работи или докато тялото ти е живо? На какво се базира това да си „в съзнание“ и кога това вече не е валидно за дадено същество? „Дали зад това, което наричаме съзнание, стои някакво реално явление, свойство, или процес, или то е просто теоретичен конструкт, който ние въвеждаме за удобство в нашия език.“ Интересно, нали?

И филмът започна интересно, въвличайки зрителя в размисъл върху доста тежки въпроси, които не са обект на нашите ежедневни главоболия. Част от тях дори ги подминаваме в бързината да се тревожим за нещо друго, а ако някой случайно ни ги зададе, ние може би ще отговорим с нещо от сорта на „Е, нали се сещаш – това е като онова, ама не точно.“. Ние не можем да отговорим на този въпрос, но все пак живеем с убеждението, че разбираме и знаем отговора, който реално се явява много повърхностен и безпредметен. Когато казваме, например, “Пациентът загуби съзнание”, всички знаем какво точно означава това. Или когато ни кажат “Ти не съзнаваш какво говориш”, също разбираме какво искат да ни кажат, а отговорът е някъде там в нашето „съзнание“. Може би да си „в съзнание“ е състоянието, в което ти можеш да мислиш, разсъждаваш, говориш, чувстваш, вземаш решения, правиш грешки и … разбираш когато си сгрешил. Трябва обаче да имаш живо тяло, което да носи всичко това? А кое всъщност носи този, образно казано, товар – тялото, мозъка или нещо друго? Едно същество, такова каквото е човекът, може да мисли, разсъждава, говори и почти всичко останало, дори когато тялото не е будно. Странно, нали, но на практика нашето съзнание работи дори когато спим – това е моментът, в който сънуваме. В психологията съзнанието се разглежда като психична дейност, която осигурява целенасочено отражение на външния свят, както и отделянето на човека от обкръжаващата среда и противопоставянето му сам на себе си. На места може да срещнете обяснението, че съзнанието ни е връзката на нашите системи с реалността. Съзнание е като качество – то не е постоянно, като може да се придобива и губи.

Така в „Transcendence“ стигаме до момента, в който интелектът идва на преден план. Именно той е в основата на човешката способност за разсъждаване, анализ и синтез на информация. Това е способността на съществото да мисли, да възприема и осъзнава дадена информация, както и да си служи с нея. Разгръщайки действието на филма в едно съвсем близко „утре“, режисьорът ни въвлича в една напълно възможна реалност, в която един интелект има шанса да остане вечен. Джони Деп и Ребека Хол тук влизат в ролята на Уил и Евелин – семейство учени, които са се посветили именно върху разработки, свързани с развитието на интелекта. Разбира се, всяко убеждение има и своите различни гледни точки, които са изразени в лицето на група активисти, борещи се срещу всичко това. След опита за похищение върху Уил, той бива заразен и изложен пред сигурна смърт.

Ето и момента, когато си задаваш следващия въпрос, а именно, ако науката е толкова напреднала и човек разполага с необходимия набор от умения и знания, можем ли да заобиколим смъртта? Благодарение на нашия интелект и съзнание можем ли да станем безсмъртни? И кое всъщност се приема за смърт – когато тялото ни спре да работи или когато нашият интелект бъде загубен? Кое точно сме ние? Евелин и семейният приятел Макс решават да спасят интелекта на Уил като прехвърлят съзнанието му във виртуалния свят. Всеки негов спомен, всяка характерна особеност на неговата личност ще се запази под формата на числа – 01001101 или езикът, който прави в днешно време почти целия ни свят да функционира. Така героят на Джони Деп от реален човек, който можеш да докоснеш, с когото можеш да комуникираш и изпитваш чувства, се превръща в „дигитален“. Каква е разликата обаче?  Той отново има душа, чувства, собствени мисли – има интелект. Дали сега той може да докаже, че е „в съзнание“. Ако питате мен едва ли е по-малко „в съзнание“, отколкото е бил преди това. Макар вече да е само зад монитора, той е там. Съществува под някаква определена форма, както и преди това, защото „той“, това което е бил като интелект и съзнание, са се запазили под формата на програмен код. Код, който сам може да си се пренаписва, ъпгрейдва и еволюира, защото самият код има свой собствен интелект. Това малко стряска, нали?

Това е момента, в който може би идва най-интересната част от филма. Един човек, с всичките му идеи, мечти, знания и мисли от едната представа за „жив“, преминава в друга, малко по-трудна за възприемане от днешното човечество. За съвременните разбирания това е нещо непознато, а хората приемат непознатото за заплаха.

 

 

 

 

 

 

 

 

Разполагайки с всички свои умения, възможност да еволюира, достъп до глобалната мрежа и огромен енергиен ресурс, интелектът на Уил става колкото полезен, толкова и опасен. Полезен, заради възможността да надмине времето си и да помогне за опазване на човечеството от самите тях. Не е тайна, че ние сами се самоунищожаваме, защото именно при нас може да възникне този логически конфликт. В един код, макар да има свой интелект, нещата повече клонят към логическо ДА и логическо НЕ. Средното положение не е възможност, която е приемлива и може би това е нещото, което ни прави различни, макар да ни унищожава. А опасен, това вече зависи от гледната точка. Интелектът на Уил работи в продължение на няколко години над нанотехнологията, успявайки да достигне до момент, в който да е в състояние да излекува сляп човек или да направи обикновен мъж да прилича на Superman. Това е нещо, което може да измести човека от „върха“ на хранителната верига, принуждавайки го да се клани на един бог, който самият той е създал.

    Така се ражда новият интелект

„Трябва да го спрем!“. Това е нещото, което си казаха всички, след като видяха до каква степен се разпростират възможностите на един интелект, който не можеш да контролираш. Все пак той работи за теб, прави живота ти по-лесен, по-сигурен, „по-светъл“ и съвършен. За жалост не всички виждат нещата по този начин, а тези, които искат власт пък най-малко. Донякъде може би са прави, защото той променя света по свой собствен идеал, превръщайки го в себе си. Все пак подобна сила в един момент няма да може да бъде спряна, а Уил вече имаше нужните знания, за да може да се клонира и да възстанови всичко на планетата. Във филма той достигна ниво, в което да ни предпази от самите нас и да ни направи вечни, но страхът, че може да вземе друго решение, че кода може да се промени от самия него, караше хората да изпаднат в ужас.

Кой е правилният отговор на всички тези въпроси?

Остава да се запитаме кое е по-лошо? Да се прекланяш пред измислени водачи на нации, които няма да те спасят, но ще те оставят да си мислиш, че си на върха на хранителната верига, или ще оставиш един от многото, който е преминал от другата страна и се е превърнал в нещо повече, за да те спаси от теб самия, но да останеш напълно зависим от решенията му? Всеки филм от този тип няма да отговори на нито един от въпросите, които зададох днес. Той само ще ги зададе и ще остави всеки от нас сам за себе си да се опита да намери най-правилния отговор. Аз не съм философ, нито психолог, нито учен или социолог, за да ви кажа кой е правилният отговор. Съмнявам се, че и някой такъв човек ще може да ви каже. Някои хора наричат тази материя „абстрактна“ – за да може да разберете абстрактното, трябва винаги да можете да го погледнете от две различни гледни точки, от две различни позиции.

Аз продължавам да търся отговора …