Това е България и тя е красива

раят на лятото. Всеки от нас започна леко да усеща как безгрижните летни дни, купоните нощем и хилядите усмивки залязват и ще изчезнат с последните летни лъчи. Една носталгия за всеки прекрасен момент, всяка прегръдка, всеки поглед и всяка секунда, в която компанията е била заедно, започна да обхваща всеки от нас. И макар че се познаваме от години и знаем всяка история на другия, всяка тайна, всяка болка и радост, ние не искахме тези дни да си отиват и да се разделяме. Една компания, една дружба, една любов, която никой никога няма убие, бе на път да възкръсне още един път. Така се роди нашата идея за едно последно пътешествие из дебрите на България, преди да сложим якетата и пуснем печките.

Аз живея за този момент. За пътя. Там, където съм свободен. Еуфорията и усещането, че хоризонтът е пред мен, е това, което ме кара да не се спирам пред нищо. Там е моето място и винаги е било – на пътя. Затова и реших, че каквото и да ми струва, аз ще стана част от това пътуване. Още повече, че не е важно къде си, щом си с приятели.

И така, приготовленията започнаха. Обичайните разговори къде ще ходим, къде ще спим, ще спим ли въобще, или ще купонясваме. Разбира се, част от нас живееха в грозна заблуда, че на тази екскурзия ще спят. Бедничките… Вярваха до последно в това, но така и не ги огря да си починат, макар че бяха на почивка. Времето си минаваше, датите вече бяха ясни, но нищо повече. Българска му работа. Всичко оставяме за последния момент, но ние сме машини и локациите скоро бяха ясни, парите разпределени, забележителностите набелязани и някои от нас вече стягаха багажа, въпреки че имаше няколко дни. Просто нямахме търпение пак да сме заедно и да правим това, в което най ни бива – да си изкарваме незабравимо.

Както всяка уважаваща себе си компания, и ние имахме писар, който да проведе отчет, да запознае всички с цените, условията, къде ще спим и да направи план график какво трябва да се прави. Може да сме големи и разумни хора, но на екскурзия всеки е като развързан кон и трябва да се стягат юздите по някакъв начин. Още тук възникна спор между членовете, защото в описания план график имаше всичко друго, но не и пиене. Така де, в крайна сметка сме българи. Единствено имаше описани всички места, които трябва да се посетят и само на едно-единствено място беше упоменато, че ще си „махнем главите“. Срамота! Бунт! Гръмки постове. След няколко минути бе нанесена редакция в нашия график и рязко „махането на глави“ се увеличи многократно. След това настъпи тишина и общо задоволство.

Време е. Времето лети много бързо и без да се усетим дойде денят, в който да се тръгва. И понеже някой трябва да е карък, този път честта бе моя. Два дни преди пътуването и двете ми коли влязоха в бокса. Тук си представете няколко часа, в които моите реплики се състоят в „тииииит …. ттииит. …. тттииииииииииТ“. След като ми мина нервата, развъртях малко телефона и новото возило беше уредено (благодарности на собственика за което). Вече беше крайно време да се стягат багажите и да се тръгва, защото просто вече не се траеше.

7:00 часа. Алармата звъни и по чудо станах без проблем, за разлика от всеки друг ден. За 30 минути всичко е прегледано, стегнал съм се с най-официалните ми дрехи за път, а именно анцуг и суичър, и вече хвърча по стълбите да хвана такси пред блока. „Дай му газ на това такси!!!“ изкрещях, нахлувайки в колата, точно преди човекът да слезе да си купи кафе. Казах му, че ще ме стовари на място, където има кафета и да дава газ, че бързам. 15 минути по-късно вече бях взел колата и чаках своя пасажер. Човече, отдавна не бях излизал в София толкова рано. Има задръствания от рано-рано. Да не ти пука, отивахме на почивка и нищо не можеше да ми развали настроението. Киснейки в една тапа преди 4-ти километър, видях Tesla и побързах да я снимам, защото знам, че Венци Димитров е голям фен.

Напреееед!!! След като минах напряко през малките улички, вече бях на магистралата. Настроението беше на макс, лафче в колата, музика и много смях. Малко като лелки на селската пейка, с моята пасажерка обсъдихме всички клюки около нашата компания. Времето минаваше неусетно и заплеснат обърках пътя и на Ботевград хванах пътя за Велико Търново. Пък аз пътувах за Русе. Това беше. Това сложи началото на поредица от толкова обратни завои, че просто не е истина. Следете историята и ще разберете за какво говоря.

Знаете ли какво е да пътуваш с жени? Знам, че мъжете ще ме разберат. Да, точно за това говоря. Ходенето до тоалетна. Мен обаче нищо не можеше да ме бутне и да ми скапе кефа. Щях да спра ако трябва 50 пъти, но между Плевен и малко преди Русе няма бензиностанция. Аз ли съм кьорав, какво ли, но наистина нямаше. Only in Bulgaria. Все тая, тя беше мъжко момиче и не мрънка … много. Ако не друго, поне хванахме хубаво време. Идеше ми на моменти да ходя по тениска. Мисля, че това бяха последните хубави дни от тази година.

Най-накрая табелата на входа на Русе. Пристигнахме на първата спирка от нашето пътуване, където беше и сборният пункт на цялата компания. Тук дойде и първото предизвикателство – да открием мола. Тъй като не бях ходил от много години в Русе, си уредих едно лутане из града и няколко обратния завоя по градските улици, но в крайна сметка го намерих. Срещата беше на паркинга. Е, няма толкова голям мол и още по-голям паркинг. 10 минути не можем да се намерим. Браво, русенци, много хубав мол имате.

Както и да е, намерихме се и след като минаха всички прегръдки и целувки, стана време за едно бързо хапване на капака на колата. Ей, друго си е да се наядеш на паркинга, разпънал софра върху Опел-а на приятел.

По колите! Чакаше ни приключение и след като вече сме заедно, сме като лавина. GPS-ът беше включен, а ние карахме ли, карахме. Разбира се, обратните завои бяха нещо нормално, без значение, че бяхме толкова Smart. Преди да се настаним в хотела посетихме “ Иванови Скални църкви“. Едно наистина красиво място, на което не бях ходил никога. Гледката от там е невероятна и си струва да се отиде. Ние обаче бяхме гладни и жадни. След като се въртяхме в едно село, търсейки хотела, който всъщност е бил точно пред нас, най-накрая загасихме колите и разопаковахме куфарите.

По едно душче и право в кръчмата. Естествено, първото нещо, което ни интересуваше, е „Ние сами ли сме в хотела/ресторанта?“. Питахме си културно, тъй като не искахме да притесняваме хората, слушайки House музика на по чашка цяла вечер. Е, не бяхме само, но хората набързо си тръгнаха и „сцената“ беше наша. Историята мълчи за последвалата свинщина, която сътворихме. Шегувам се, бяхме културни и прилично си изядохме и изпихме всичко, без един суджук, който прибрахме за следващата вечер. Малко по-късно вечерта вдигнахме хотела на крака, но по чудо не ни изхвърлиха. Културни хора се оказаха нашите домакини.

9:00 часа. Уговореното време, в което трябваше да станем, да пием по едно кафе и да потегляме. Както и предполагате, половината от нас още спяха. Не е хуманно да ставаш толкова рано. Добре де, добре! След като всеки се изреди да ми тропа на вратата, станах. Видимо трезвен се присъединих към другите трезвени за една закуска. Всички чакахме командата „Айдеее!“, за да натоварим колите и да тръгнем отново. Не! Нашето приключение не свършва тук. То едва сега започва. Следваща спирка бе пещерата “Орлова Чука “, в която трябваше да пристигнем в 11:30. Нямам никакви спомени кога стигнахме, но помня, че пак се загубихме и правихме обратни завои. Жалка работа, но беше забавно.

Пещерата “Орлова Чука “ се оказа една от най-дългите по нашите земи. Цели 15 км. Това не го знаех. Хубавото е, че тук минахме за студенти, макар да нямаме студентски книжки. Браво, още изглеждам младичък явно, въпреки тази брада. Тук се срещнахме с нашия екскурзовод и трябва да ви кажа, ако ходите по този край, задължително отидете там и го потърсете да ви направи една разходка в пещерата и да ви запознае с двата прилепа Гошко и Тошко. Той си говори с тях и ги разбира, и те него също. Помнете ми думата, няма да забравите никога това преживяване.

Тъй като не е хубаво да се задържаш на едно място прекалено дълго, Велико Търново ни зовеше. Развивайки нечовешките скорости от по 60-80км/ч по пътя, тъй като колегата с Опел-а дремваше на всеки два завоя, след няколко часа бяхме в старата столица. Без да се мотаем, първото нещо, което трябваше да направим, е да се наядем. Помня от едно време един готин ресторант на главната с уникална гледка и реших, че това ще е мястото. Разбутахме набързо половината заведение, събрахме четири маси и се наядохме като прасета. Рязко ни се доспа, но вечерта беше пред нас. Всеки, който си мислеше, че ще спи на тази екскурзия, просто беше в голяма грешка.

Хотелът също беше на главната, да не казвам, че ние направо, без да искаме, бяхме точно до него. За щастие, този път целият беше само за нас и можехме да си правим зулуми, без да ни пречат. И след като сме сами, всеки ходеше по гащи, влизаше се от стая в стая, думкаше House музика, а някои все пак се пробваха да дремнат. Хах, оптимисти.

Предварително проучили къде ще се яде за вечеря, бавно се занесохме по главната към една от местните механи. Препоръчана от няколко места, механа „Болярите“ не е никак лошо място. За наше огромно нещастие не пускаха House, но така или иначе бяхме само за малко, до 11:00, докато затвориха всъщност. Поотпуснахме се малко, напълнихме джобовете на дежурния диско жокер, който с кеф ни пускаше всяка песен (малко по-различен стил от House) и се изживяхме като супер VIP, след като бяхме единствените в цялата механа. Със същото VIP чувство посетихме и широко известната в околията дискотека „Organza“, където направо отворихме, след като очевидно бяхме първите посетители. И тук минахме за студенти и платихме левче вход. Човече, не съм плащал 1 лв. за вход на дискотека, откакто бях на 15. Все едно, важното е да има парти. Награбихме сервитьорката и поръчахме от най-скъпата промоция. Малко по-късно вечерта се поогледахме и тогава осъзнахме, че ние всъщност сме мега VIP. Само ние се наливахме със скъп алкохол, въпреки че въобще не сме богаташи. От една страна жалко, от друга не.

Хубава работа, а уж нямаше да се злоупотребява. В 9:00 часа на следващия ден отново трябваше да стана, но пак не успях. Годините не прощават, ей. Станах в 10:00, по едно кафенце и се запътихме към основната атракция – Царевец. Не че не съм идвал около 235 пъти, но винаги си струва да видиш това парче от миналото. Проблемът се оказа паркирането, което ни принуди да обикаляме около 15 мин и да направим към 6 обратни завоя, ама така е, като никой не ме слуша. След като го разгледахме набързо, се заредихме в супера да пазаруваме за вечерта. Хем си мислех, че го знам къде е този супер, пак на два пъти обратни правихме. Взех да се изнервям.

Заредени с провизии, следващата спирка беше село Крушуна. Честно ви казвам, не знам по кой път се забихме и защо слушах навигацията да правя обратен на главния път, но това ми се стори като девет дена път с камилите. Минахме през села, които не съм и чувал, а в едното имаше нещо като абитуриентски. Малко по-късно разбрах, че това било сватба, от онези, които са по три дни. Някой в колата се изцепи наивно да слезем да ги погледаме. Казах си, ако сляза тук, е твърде вероятно да ми е последното слизане в живота. От трета във втора и газ.

Крушунските водопади си ги знаете. Ако не ги знаете, използвайте някоя събота да ги посетите, вместо да киснете пред телевизора. Там обаче е хубаво да се ходи лятото, защото сега не е толкова красиво. Къщата, в която бяхме, за сметка на това беше много красива. Малко понамирисваше, но пълно щастие няма. Като по традиция, аз съм на скарата. Обикновено жарта никога не ми стига, но този път се олях. Хубавото да правиш скарата е, че всеки ходи след теб и ти носи каквото поискаш, пиеш си през това време, топлиш се и често дегустираш какво си направил. Докато стане готово всичко, обикновено си се наял и напил вече. В къщата си имаше много хубава механа, яка уредба и шансовете ни да вдигнем селото на крака бяха много големи. С общи усилия успяхме да подлудим всички около нас, но след като се забиха тенджери и тигани в средата на двора, вече бях сигурен, че полицията ще ни заключи. Те обаче явно ни забравиха, както домакинът беше забравил да зареди газ и така 99% от къщата нямаше топла вода. 99, но 1% процент имаше и това бях аз. Изкъпах си се като пич, защото след барбекюто остава не само заситеният стомах, но и приятната миризма на пушек.

Минали метър, отново, на сутринта се изнизахме без никой да разбере. Деветашката пещера също е обект в района, който си струва да посетите. Ако не ме лъже паметта, това е пещера, ползвана навремето за складово помещение на гориво. Вътре ще намерите едни огромни пръстени, където са били самите варели. Жалко, че вече голяма част от нея е затворена с огради. Преди можеше да се влиза доста навътре.

Отбивайки се в Ловец за едно бързо хапване, след още няколко обратния завоя заради тъпата навигация, балканът ни зовеше. Това е любимата ми част от пътуването. Карането по магистрала е скучно и направо може да заспиш. Тук е нещо друго. Красотата на природата, шарената есенна гора, завой след завой пред теб се разкрива всяка следваща красива картинка. Е, има си и лоши страни, като например разхода на гориво, който рязко ми скочи двойно, но здраве да е, няма да живеем с орлите. Тук видях и една от най-красивите гледки в живота ми, след като се изкачихме на върха на планината. Купести облаци, шарен килим и слънце, което пронизва небето. Ето това не се вижда всеки ден. За тези гледки поне три пъти спирахме.

Това определено беше денят на гледките. На влизане в Хисаря видях и един от най-бруталните залези. Виждал съм подобен преди няколко месеца, на връщане от Созопол по магистралата, но този също беше невероятен. С риск да се блъсна извадих телефона и го снимах. Ето ни в Хисаря. Тук май въобще не съм бил. Изглежда готино, но както всичко друго у нас, което не е голям град, усещаш една пустота и малко носталгия по едно славно минало.

И тук си направихме купона, а аз изказвам благодарности на гумаджията, който ме прие преди всички, за да ми оправи гумата на колата, която, ако беше спаднала, щях още да съм в Хисаря. Не за друго, а къщата не беше много близо до града. Всяко пътешествие има и своя край, а ние наближавахме към нашия. Преди това обаче беше редно видни трезващи като нас да посетят винарската изба „Старосел“. Хубаво местенце, глътнало няколко милиона, за да се направи, но определено много хубаво. Тук не идвайте с дребни, защото няма да се оправите.

След като похарчихме солидна сума пари, отидохме до тракийския култов комплекс, където бяхме на косъм да минем за ученици, но брадясалият ми приятел провали схемата. Забравих да спомена, че пак се загубихме и трябваше да правя обратни в гората, заобиколен от крави. Муууу!!! Тези животни никога не мърдат от пътя.

pLOVEdiv. Последната спирка, преди да се върна в реалността. Усещайки налягащата мъка в очите на всеки от нас, започнах да се приготвям и за лека работна вечер, защото освен всичко, аз работя в моите почивни дни. Докато си оправях камерите, си мислех как толкова бързо мина времето. Кога бях в Русе, кога стигнах в Пловдив. Времето с приятели минава много бързо.

♛ 24/7 IN DA HOUSE ♛, бейби! Беше време за парти. За истинско House парти с най-добрите DJ-и у нас. Вечерта, която щеше да сложи край на нашето приключение. От една стана не ми се искаше да свършва, от друга знаех, че партито ще е ТОП. Освен това беше и Хелоуин. След прилично гримиране, което при мен тази година беше по-пестеливо, но доста стилно, се хвърлихме в такситата и бегом към клуба, че и без това закъсняваха звездите на вечерта. И тук дойде моментът, в който вечерта и цялата еуфория щяха да стигнат бързо до своя край, след като запазените ни от преди месец места бяха заети от някакви мутри, които така и не пожелаха да се разкарат. Все едно, вдигнахме скандал на управителката и след около 30 мин вече бяхме с голяма маса. Цяла вечер давахме всичко от себе си и подкрепяхме нашите приятели, а аз направих своите финални кадри, за да завърша един от най-големите ми проекти досега. Едно видео, по което работех от месеци и може да изгледате малко по-долу.

Когато дойде краят, понякога се връщаш в началото. Трябва да знаеш къде си бил, преди да разбереш къде отиваш. Обръщайки поглед назад, аз виждам само усмихнати лица. Очи, пълни с живот, без омраза или завист. Чисто съзнание във всеки един от тях. Все неща, които не съм мислил, че ще срещна в света, в който живеем днес. От стари може да чуете, че в този живот помощ от роднина няма да получиш, но от приятел винаги може да очакваш. Заобиколени от алчност и хора със задни мисли, днес трудно може да намериш приятел. От тези, на които като им се обадиш посред нощ ще дойдат. От тези, които ще се смеят с теб със същите сълзи в очите, с които ще заплачат заедно с теб, когато те боли. Винаги съм казвал, че приятелят за мен е преди всичко, а тези хора заслужиха да ги нарека приятели. Не защото са с мен на маса, а защото са до мен, когато всеки друг бяга.

Тези няколко дни сякаш ни промениха. Сякаш вече не сме същите. Сякаш вече има повече любов и връзка, която ще трае вечно.