Изследователи в областта на културата и пътуващи хора често се оплакват, че нашата мания за правене на снимки ни спира от това да изживеем момента, а сега учени твърдят, че щракащите ни навици могат също така да разрушат нашата памет.
Ново психологическо проучване на Линда Хенкел от Fairfield University предоставя някакво доказателство, че “увреждащ ефект на снимaнето” съществува – когато направим снимка на нещо е по-малко вероятно да го запомним.
“Когато хората разчитат технологията да запомни вместо тях, осланяйки се на камерата да запише събитието, може да има негативно въздействие върху това как те си спомням своите преживявания”, обяснява Хенкел.
За да тества своята теория, Линда провежда експеримент в музея на изкуствата към университета, водейки студентите на обиколка в него. Тя ги моли да обърнат внимание на определени обекти, като ги заснемат или просто ги гледат.
На следващия ден Линда тествала паметта на студентите и резултатите били, че субектите, правили снимки, са по-малко способни да разпознаят обектите, в сравнение с тези, които само са ги гледали. “Хората толкова често вадят камерата си, почти безсмислено да заснемат даден момент, че пропускат случващото се точно пред тях”, казва Хенкел.
Второ изследване на екипа на Линда предоставило някои смекчаващи доказателства в защита на камерите: когато студентите заснемат конкретен детайл от обекта, използвайкки опцията зуум, споменът им за целия обект бил запазен. Това предполага че, този начин на правене на снимки служи за фокусиране на нашите спомени, за разлика от инстинктивното щракане.
В момента Хенкел проучава дали заснемането на обект засяга паметта. Въпреки че нейните тестове показали, че студентите са забравили обекти в музея, това не означава, че забравяме хората, които снимаме. Резултатите може да са такива, просто защото учениците не са се интересували от изкуство.
Въпреки това Линда е сигурна, че често използваното извинение за правенето на снимки, за да ги разгледаме по-късно, не се дължи на контрол, защото повечето от нас никога не отделят време, за да разгледат цифровите архиви.
“Изследванията предполагат, че огромният обем и липсата на организация на снимките за лични спомени обезкуражава много хора. За да запомним, ние трябва да имаме достъп и да си взаимодействаме със снимките, а не просто да ги трупаме. ”, казва Хенкел.
