Снимка: Asphalt Heritage Club

Добре дошли в уикенд изданието на Smart News България. Всяка събота, ние обобщаваме най-важните събития от седмицата. Всяка неделя, ще публикуваме публикация като тази, с която да изпиете неделното си кафе.

Обичам неделите. За мен и моя кръг от приятели, това е време за красива разходка с автомобилите някъде из полите на Витоша, забравените пътища на Плана, околните градчета на столицата. Няколко часа, в които се качваме в колите, забравяме за ежедневието и се потапяме в гледките, които предните стъкла ни отварят.

Преди, неделите бяха време без интернет. Доставчиците предлагаха твърде бавни връзки на прекалено високи цени, а смартфоните все още бяха тромави и половинчати, когато стане дума за браузване. Но днес е различно.

Да се check-нем ли тук?

Иван кара застаряващата си японска кола по криволичещите витошки пътища, сякаш направени за чист шофьорски кеф (като изключим отворилите се ями тук-таме след зимния сезон). Седейки на седалката до него, провеждаме разговор за поредния балкански абсурд в града ни. Вечер в София можеш да се напиеш, надрусаш, да намериш проститутка, но не можеш да намериш добра площадка за футбол – от тези хубавите, с добро осветление и изкуствена тревна покривка. А наистина не са малко петък вечерите, в които бих спортувал с приятели.

Жалко. Стигаме до извода, че и това ще се случи някой ден. На задните седалки са нашите любовни птички в компанията – Светльо и Мирела. Големи сладури са, особено ако отлепят очи от смартфоните си, когато са навън.

През цялото пътуване, Светльо и Мирела не отлепиха и една дума. Пълна тишина, докато аз и Иван говорим за неспортивния ни град. Те, за сметка на това, от време на време тихичко се целуваха, а през останалата част от пътуването нагоре, усилено се бяха втренчили в екраните на Galaxy-тата си. Явно търсеха нещо, по-интересно от тях самите и заобикалящата ги среда. По мои наблюдения никога не успяват да го намерят, но пък винаги стремглаво го търсят в дигиталния свят.

Стигнахме: „Да се check-нем ли тук? Коя хижа се води тази?“ Ха! Мирела проговори, а Светльо й се усмихна. Комуникацията лице в лице е красиво нещо, особено когато е рядкост. „Да“ – казах аз. Дотук с общуването. Поредицата от тагове и снимки изисква концентрация и отдалечаване от реалния свят за гълъбчетата.

Живей виртуално

И аз имам смартфон. Някакъв Samsung, който взех на лизинг за 1,50 на месец от Globul на промоция. В очите на повечето хора, не струва за нищо. На мен пък ми върши перфектна работа – имам календар, синхронизиран с този на Google, получавам нотификации за новите имейли в личната ми поща и мога да провеждам ясни разговори. За всичко друго, имам очи, ръце, крака и уста. Някак, така и не се научих да живея виртуално.

Във всяка компания има по един Светльо и по една Мирела. От тези сладури, които непрестанно заравят главата си в претрупания свят на дигиталната информация, упорито отказвайки да признаят съществуването на хора и свят около себе си всеки път, когато не гледат в компютърния си екран. Някак, технологиите успяха да ни сближат в мрежата, но и да ни отдалечат офлайн. Немалко хора загърбиха стойността на живата комуникация лице в лице.

Ето защо аз се чувствам предаден. Голямото обещание на това десетилетие бе, че ще станем по-близки и взаимосвързани от всякога. Но някак се получи точно обратното. Отдалечихме се, без дори да го усетим.