З

ащо по дяволите четеш тази статия? Защо си тук и си губиш времето да видиш какво съм написал? Нима това ще ти оправи живота или ще ти помогне да си решиш проблемите? Може би следващите редове ще ти налеят малко акъл в главата и ще те накарат отново да живееш? Не! Ти не го искаш. Вътре в себе си ти знаеш, че вече не живееш, но въпреки това ти харесва. Харесва ти да си скрит от хорските очи, а ако те видят, то да бъде по определен начин. Като герой, шегаджия, красавец или каквото и да е друго, но не и така, както всъщност изглеждаш. Ти вече не си човек, а потребител. Юзър нейм, който дори може би не е истинското ти име. Профилна снимка, статус, чек-ин, лайк. Това си ти и ти живееш тук – в социалната мрежа, в твоя телефон, пред компютъра.

Тук нещата са различни, по-лесни, по-неангажиращи. Тук не се налага да говориш, когато ти задават неудобен въпрос. Тук имаш време да измислиш поредната простотия, за да излезеш от положение. Тук можеш да си изключиш чата и да отблъснеш всички, които те обичат. Ако все още са останали такива и ако въобще в този свят любовта може да вирее. Всъщност, тук тя може да се роди от един лайк, от един общ „приятел“, от един пост. Проблемът обаче не е в това. Той идва тогава, когато хората забравят, че за да опознаеш някого не е нужен чат. Тук няма да видиш емоцията, изчервилото се от притеснение лице, блясъка в очите и интереса от всичко ново. Тук няма да усетиш тръпката, но пък ще усетиш онова дразнещо усещане да чакаш някой да ти отговори.

Защо го правим? Защо оставяме този свят да ни погълне?

За щастие или пък не, аз бях част от поколение, което преживя раждането на технологиите у нас и проследи пътя им до ден днешен. Бях дете, когато компютърните зали дойдоха на мода, а да имаш машина вкъщи беше лукс. Поне за мен беше така. Така или иначе обаче, аз бях от малкото, които нямат собствен компютър в тийнерджърските си години и така успях да видя света по начин, който днешната младеж и тези, които тогава висяха пред монитора, не могат да си представят.

Днес се срещам с много такива хора, които ми разказват за онова време, в което са играли на CS, Star Craft и са си чатили в mIRC-ата. Голяма част от хората смятат, че това време, прекарано пред компютъра, им е донесло само позитиви, защото уж били научили нещо, но аз не виждам нещата така. Много хора смятат, че и днес това, че нашите деца прекарват още повече време на компютъра или телефона, е полезно, защото ще им помогне в бъдеще. Само че има едно нещо, което трябва да ни е ясно – слагането на телефона в ръцете им, за да се отървем от ангажимента към тях, не значи, че ги образоваме или им помагаме. Така ги правим едни от нас и объркваме представата им за това кое е значимо и кое не. Какви цели им помагаме да си поставят? Да събират лайкове ли? Нека сме реалисти. Те няма да научат нищо в мрежата, защото важните и полезни неща са затрупани от насилие, простотия и игри. Нима мислите, че децата ще предпочетат да четат нещо полезно, а не да играят? Стига де, все едно вие не сте били деца и все едно обичахте повече да четете книги през лятната ваканция, а не да карате колело с приятели. Няма защо да се залъгваме.

Без да съм си и помислял, че някой ден мрежата ще бъде моето работно място, днес аз съм в нея и колкото и да не ми харесва в какво се превръща, аз продължавам да съм част от нея. Така успявам да си спечеля хляба, но и да видя падението ни като хора. Защо? Много интересно, нали? Защото всеки ден виждам колко по-малоумни и бедни стават всички постове на хората и как ценностната им система сякаш умира, паднала на колене пред News feed-а. Този поток от информация, който бълва глупости, примесени с житейските ни истории и чувства.

Какво обаче правят те там?

 

На този въпрос не мога да си отговоря. Не минава ден, в който да не видя как някой се е събрал, разделил, скарал и сдобрил с някого. И това не е всичко. След тези постове следват онези, които съдържат някоя умна мисъл, която никой не следва в живота си, но пък я споделя, за да се направи на мъдър. Накрая идва време и за автоматично споделените статии от някой малоумен сайт, който четем, но не знаем, че той може да прави тези мизерии с нас, само и само за да трупа цифрички.

Не съм дипломиран психолог, за да направя професионален анализ на някого, но в последно време, само като гледам какви неща се споделят, мога да преценя колко голям е умственият багаж на всеки. И тогава пак идва моментът да се запитам, защо го правим? Защо ни е да търсим състраданието, одобрението и аплодисментите от хора, които всъщност не са ни приятели? Нима имаме 500 човека, които знаят всичко за нас и ще станат в 3:00 часа през нощта, за да ни помогнат? Стига де! Ако вярвате в това, значи сте се объркали жестоко. Хората явно имат изкривена представа за това кой е приятел и кой познат. Да не казвам, че има и такива, които и това не са. И какво, ние търсим техния лайк? Толкова ли сме изпаднали? Нашите приятели са тук, те няма да харесат тъпия ни пост, защото те ще са с нас и ще изживеят този хубав момент. Ако ли не, ще може да изплачем мъката си на рамото им.

Кой е виновен за всичко това? На кого да хвърлим вината или по-скоро какво?

Ще чуете на много места, че просто времето е такова. Нещата се променят, технологиите навлизат, налагат удобство и правят нещата по-бързи. Да, може би са виновни технологиите, че сме ги създали, за да ни вършат работа. Работа. Всъщност, технологиите – всички джаджи, софтуер, програми, социални мрежи и т.н., са създадени, за да ни вършат работа. Има много голяма разлика между това и факта, че всъщност те ни правят безлични. Може би забравихме какво е тяхното предназначение поначало и ги превърнахме в удобно извинение за това, че сме страхливи. Страхливи да кажем истината в очите, да говорим, да бъдем себе си. Страхливи да се изправим пред проблемите, страхливи да кажем нещо мило, да защитаваме позицията си или просто да бъдем хора.

Винаги може да обвиним и правителството. Те така или иначе са виновни за всичко. Това може и да е тяхна разработка, за да ни следи. Да може да види къде сме, какво правим, какво ни интересува, какво си купуваме и кои са хората в обкръжението ни. Да, много вероятно е това наистина да е така. Все пак не може да отречем, че прости функционалности като „чекването“, представени като толкова яка опция на една социалка, помагайки на нашите толкова близки приятели да видят къде сме, изглеждат малко съмнителни. Нали, в крайна сметка, ако съм в Италия и имам приятел там, когото искам да видя, едва ли ще чакам да ми види тъпото чекване, за да се срещнем. Може да приличаме на стадо овце, ама чак толкова заблудени не сме. Може би това е началото на един друг свят и правителството лека полека ни подготвя за него. Свят, в който ще трябва да си стоим вкъщи, да имаме вечерен час, да имаме наложени забрани и това да е в името на нашето добро, защото нашите технологични съветници ще знаят кое е най-добро. Те знаят колко крачки сме направили и още колко имаме; кога сме яли, кога сме спали и къде сме били.

Защо трябва да си признаем, а това винаги е трудно, вината е в самите нас.

Причината за всичко е, че сме страхливи и несигурни, а скривайки се зад телефона, се скриваме зад една стена от нули и единици, които никога няма да могат да пресъздадат сложността на реалността. Вината е наша, че го позволяваме. Позволяваме си да бъдем слаби и да не можем да кажем какво мислим очи в очи. Позволяваме да седим скрити от света около нас, за да сме видими за всички в тази илюзия. Този измислен свят, който се побира в джоба ни. Ние сме виновни, че се предаваме и търсим винаги лесния начин за всичко, а понякога лесното след време излиза през носа.

За всичко това не са виновни технологиите. Те са наше творение, а не нещо, което ни е подхвърлено. Ние ги направихме, нали? Ние си ги сложихме в ръцете и ние се предадохме пред собственото си творение. Ние сме тези, които слагаме същите тези неща в ръцете на децата си, за да станат и те толкова несигурни в себе си, колкото сме и ние. За да могат да избягат и отидат на едно „по-добро място“. Разбирате ли, телефоните не са проблемът. Компютрите не са проблемът. Нито интернет, нито игрите, нито нищо от тези неща. Проблемът е, когато се съберат в едно. Тогава те стават по-силни от нас, а може би просто ние сме по-слаби, отколкото си мислим. Имаше време, когато на компютър можеше само да се пише, а телефонът служеше само за червена и зелена слушалка. Тогава какво ни имаше? Не висяхме пред монитора с часове и не ходехме с наведена глава, ровейки в телефона. Днес човек прекарва средно по 4 години от живота си, ровейки из дебрите на тези устройства. Четири години загубени в скролване, кликане, тагване, чекване, лайкване. Все неща, от които няма полза.

ТОП 3 неща, от които хората са зависими

Като се замисля, хората имат едно вродено чувство да се предават пред своите творения и това е така, откакто свят светува. Измислили сме толкова неща, които са ни погълнали, просто защото сме по-слаби от тях. Преди време имах възможността да се срещна с един човек, за когото дори направих видео от „Големият град“. Той се казва Момчил Нечев и от него чух думи, които някак останаха в съзнанието ми. Истината е, че всички тези неща, пред които с времето сме се предали, просто ни носят измамна радост. Може би още по времето на първия човек се е родил нашият покорен преклон пред властта. Една сила, която владее човечеството до ден днешен и е може би най-силната ни зависимост. С времето сме станали по-умни, по-научно извисени и така главите ни са родили наркотиците. Било то силната дрога като алкохол, хероин и кокаин, или нещо по-леко, но все пак поредното нещо, пред което сме навели глава, мислейки, че ни прави нещо повече. Ползваме тези опиати от хилядолетия и сме лели кръв за тях, което е още по-жалко. Тогава Макс, както го познават повечето хора, нареди на второ място телефоните, като тук не бих сложил само тях, а всичко аналогично, което върви ръка за ръка с тези устройства. Колкото и нереално, смешно и наивно да звучи, тези неща наистина влизат в ТОП 3 творения на човечество, които са ни обзели тотално и сме се предали пред тяхната „сила“. Дори не се нареждат след наркотиците, а преди тях. С времето сме успели да си внушим, че тези неща ни носят измамна радост и всячески се опитваме да скрием негативните последици, които идват с тях. Звучи ли ви познато? Не е ли нещо, което сте срещали? Ако имате познат, който е зависим от обикновената дрога, то тогава може би ще осъзнаете и вашата зависимост от технологиите.

Всичко това може да ви се стори измислица. Поредният опит на някой като мен да изкаже мнение и да се направи на голям. Опит за събиране на лайкове, кликвания и гледания. Не. Честно казано, не ми пука особено какво мислите, защото ако наистина мислите, че го пиша заради това, значи просто сте поредният, който се е предал. За да подплатя малко казаното, само ще вметна, че зависимостта от технологии вече си има име – номофобия. Идвайки от „no-mobile-phone phobia“, лекарите вече имат как да наричат хората, които страдат от тази фобия да са далече от мобилните си телефони. Номофобията си има и симптоми – тревожност, когато не разполагате с вашия смартфон; постоянно задържане на телефона в ръка; проверка на уведомленията и превъртане на безкрайния поток от информация без определена цел; усещане на несъществуващи вибрации; отнасяне от разговори, филми и обичайни всекидневни ситуации; забравяне на случайни неща, които със сигурност не трябва да се забравят, защото постоянно мислите за нещата, които сте видели в социалните мрежи. Да, тези неща съществуват и реално се проявяват при някои. Дори вече има център за лечение на тези хора, а за капак може да се запишете в клуба на анонимните – Internet & Tech Addiction Anonymous (ITAA). Това ме кара да се замисля – ние болни ли сме? Нима всичко това се превърна в болест, която носи медицинско име и има симптоми?

nomophobiaЕто и малко цифри: 20% от американците на възраст 18-34 пишат текстови съобщения, докато правят секс, а много други използват своите смартфони под душа или в колата. Изследвания от Versapak показват, че зашеметяващите 41% от анкетираните британци се оплакват от чувство на тревожност и не могат да се контролират, когато са далеч от своите телефони. Повече от 51% признават, че изпитват „изключително технологично безпокойство“. Според г-н Леон Едуардс от Versapak, изключването от технологиите може да бъде „изненадващо стресиращо“. Друго проучване от SecurEnvoy пък твърди, че 70% от жените страдат от номофобия, за разлика от 61% от мъжете.

Вярвате или не – това сме ние. Това е днешното поколение и е много вероятно следващото да е същото, че и по-зле. Трудно е да се признае, но зависимостта, която имаме от тези джаджи и всичко, свързано с тях, е не по-малко опасна от зависимостта от обикновените наркотици. По-лошото е, че това не се признава никъде като нещо лошо и всеки от нас пише, докато кара кола или ползва телефона в друга ситуация, която може да застраши неговия живот и този на хората около него. Без значение дали имаме работа или не, ние не се отделяме от тях и ги превръщаме в нещо, което скоро ще може спокойно да се нарече наркомания.

Наркоманията или „зависимостта към наркотици“ е състояние на психическа или комбинация от психическа и физическа зависимост към даден вид вещество с въздействие върху централната нервна система, при което се изработва зависимост от приемането й.“

Това е определението за наркомания, както я разбираме днес, а онова в джоба ни вече си играе с нашата нервна система.

Това сме ние – създатели, пионери, учени, артисти, престъпници, властимащи или просто хора. Бащи на всичко около нас и поданици на своите творения. Ние се самоунищожаваме и това не го чувате за първи път от мен. С висенето във Facebook, пред компютъра или навели глава пред телефона може и да не сложим край на всичко така, както може да се разбере това следствие в буквален смисъл, но със сигурност ще сложим край на човешкото в себе си. На чувството, че сме живи, че сме тук и сега, защото светът, в който живеем днес, е по-сложен, по-умен, но и по-объркан от всякога. Изпълнен с лични интереси, амбиции, двуличие и някъде там с малко любов, която се дави в море от лъжи. Лъжи, които текат в един поток от информация, която ни внушава грешни разбирания за всичко около нас и ни кара да не бъдем себе си.

И все пак, в този свят всеки от нас копнее за внимание, иска да бъде оценен и значим, но вече не съм сигурен, че търсим всичко това на правилното място. Започнахме да оценяваме нашите постиженията в броя харесвания и търсим одобрението от хора, които всъщност нямат стойност за нас. Те не ни познават, не знаят що за хора сме и никога няма да могат, защото живеят в един измислен свят. Свят, чиито основи са изградени от нули и единици, и той никога няма да може да пресъздаде сложността на реалността.

Как така стигнахме до момент, в който първо трябва да питаме приятелите си дали имат време да ни обърнат внимание? Къде остана близостта между хората и желанието да покажеш, че обичаш някого, с целувка, а не като си смениш статуса? Защо живеем с внушението, че имаме стотици последователи, като всъщност вървим по своя път сами? Защо правим всички тези снимки, след като всъщност изживяваме красивия момент сами? Как успяхме да позволим да ни внушат, че една красива и скъпа играчка може да ни направи повече хора, отколкото сме?

Не е ли време да се осъзнаем и да си отворим очите, за да видим, че всичко това, което смятаме за значимо, всъщност е една лъжа? Не е ли време да захвърлим фалшивите усмивки и лъжливите профили, преди да сме изгубили себе си? Не е ли време…

Това сме ние и ние живеем тук – в мрежата.

  • Десислава Спасова-Тенева

    Много истини и все пак… Защо „живеем“ онлайн ли? Може би защото така боли по-малко? Маже би защото да изгубиш приятел онлайн е някак си по-незначително, защото се заблуждаваме, че всичко е било просто онлайн, успокояваме се, че в действителност нещата не са толкова зле, а така ли е всъщност? По-малко ли те заболя последния път, когато се скара с приятел, срещнат в мрежата, по-леко ли ти стана когато спря да му пишеш, когато го отряза от всички социални мрежи? Едва ли! Защото мрежата е отражение на действителността, отражение на чувствата ни, място където споделяме някак си по-лесно, но и място, където предателството боли на същия начин, както и в живота… Няма значение дали си онлайн или очи в очи, когато не оправдаеш нечие доверие, или когато те предадат, ти го чувстваш по същия начин, макар и заблуждавайки се, че всичко е било просто „онлайн“…
    Поздравления за хубавата статия!

  • Тихомир Петров

    Мисля , че това е скрит drop test на Alcatel Idol 3 😀